— Фарнес? — озадачи се мама. — Защо точно там?
— Това е горе-долу единственото място, където човек може да си набави добри продукти, а ние се нуждаем от хиляди неща — отвърна й той.
Имаше право. Вече бе почти невъзможно да си набавим пирони, а и въжетата бяха на свършване. Освен това Мауди не бе успяла да купи обичайните няколко бурета със солена херинга за през зимата. Най-страшен обаче бе недостигът на брашно. Бяха минали месеци от посещението на последния голям търговец и планинците бяха започнали да осъзнават, че това едва ли бе случайно.
— Това не може да продължава вечно — рече мама. — Не Дракан ще решава кой има право да търгува с хората от двете страни на планината!
Нико направи гримаса.
— Очевидно е успял да сплаши Сагислок и Лаклан и да ги принуди да спрат търговията си.
Дракан държеше градовете в толкова здрава хватка, че стените им не можеше да напусне дори бурканче сладко, а какво оставаше за буре с херинга. Това не бе кой знае колко голям проблем, докато получавахме продукти от Локлайн, но явно обстоятелствата се бяха променили и там, така че Хьойландет я очакваше гладна зима.
Определено си струваше да отидем до Фарнес за солена херинга, пирони и каквото друго ни трябваше, докато все още имахме възможност. Фарнес бе пристанищен град, един от малкото, които принадлежаха на хората от Хьойландет. Част от корабите, които хвърляха котва там, бяха изминали дълъг път. Те идваха от Бесония, Колмонте или от още по-далеч. Все градове, които още не бяха пострадали от твърдата ръка на Дракан, и затова не се бояха от него. Съмнителното в случая обаче бе, че Нико смяташе да замине сам за Фарнес.
С Дина се спогледахме през масата. Тя ми кимна едва забележимо — и тя се бе досетила за намеренията му.
— Може би ще е най-добре да тръгнем всички заедно — предложи Дина. — Така или иначе ще ни трябва каруца за буретата с риба и останалите покупки. А може и да продадем малко билки и цярове. Така пътуването няма да ни излезе твърде скъпо.
Мама погледна първо единия, а после и другия. Усети, че бяхме намислили нещо, но не знаеше какво. А по някаква причина тя избягваше да гледа продължително време Дина. Отношенията между мама и сестра ми бяха изострени. Не ми бе нужен магьоснически талант, за да го разбера. Не се съмнявах, че проблемът се коренеше в онази змия Сезуан.
— Ще ни се отрази добре да попътуваме малко — добавих аз. — Да си намерим някакво занимание.
Погледът на мама омекна. Тя сигурно си помисли за нощите, през които аз бягах ли бягах, защото не можех да издържа да лежа неподвижно и да слушам Шепота.
— Вървете тогава — рече тя. — Аз ще остана тук с Мели. Мисля, че така е най-добре.
Мели все още не се бе възстановила напълно от стремглавото ни бягство от Сезуан. Тя се сгуши силно в мама. В този миг изглеждаше съвсем мъничка, сякаш не бе на шест.
— Но Салан ще ви придружи!
Смръщих вежди.
— А теб кой ще те пази? — попитах. Салан Кензи бе закрилял мама, откакто заживяхме сред клана Кензи.
— Килиан или някой от другите. Ти реши, Давин. Или Салан идва с вас, или никой никъде няма да ходи.
Въздъхнах, но знаех, че нямаше какво да сторя.
— Добре, ще го вземем с нас — отвърнах.
Над нас неспирно валеше студен дъжд, който бавно, но упорито квасеше вълненото ми палто.
— Скоро ли ще пристигнем? — попита Роза и издуха една дъждовна капка от носа си. — Това пътуване изобщо не е приятно!
За малко да й кажа, че спокойно можеше да си остане вкъщи, но си замълчах, защото се радвах, че и някой друг, освен мен, щеше да държи Нико под око. А и бе права — изобщо не беше приятно да яздиш при тези условия и да усещаш как всичките ти дрехи са прилепнали към тялото ти като мокра, студена ципа.
— Има още доста път — рече Салан.
Фалк изпръхтя и разклати глава, така че юздите се приплъзнаха между пръстите ми. Той не обичаше дъжд.
— Хайде, приятелю — прошепнах му аз. — Всички сме еднакво мокри, а и скоро ще пристигнем.
Най-накрая успяхме да изкачим последната стръмна пътека. Добре, че в каруцата бяхме впрегнали два коня. Два яки работни коня, сив и черен, които бяхме взели назаем от Мауди. Тя искаше да е сигурна, че буретата с херинга ще стигнат до дома й.
Вече можехме да видим морето — съвсем сиво, точно като дъждовния облак, надвиснал над главите ни. Там долу, във вътрешността на тесния залив, лежеше Фарнес. Той се състоеше от около двеста къщи, а може би и малко повече. Не знам защо се сетих за сини миди. Може би защото стените на къщите бяха боядисани в същия цвят или пък защото самите домове сякаш се бяха прилепили върху скалите, подобно на миди. В пристанището имаше маса кораби. Даже на пръв поглед изглеждаше, че бяха повече от къщите.