В двора на замъка се бяха появили още хора, но явно никой от тях нямаше намерение да се намеси. Опитах се да не мисля каква болка щях да изпитам, ако драконът успееше да захапе крака ми следващия път. Зъбите му бяха остри като бръснач. А и отровни на всичкото отгоре. Дина ми бе разказала, че ръката й бе изтръпнала на мига.
Драконът захапа веригата още веднъж. Дръпна я толкова силно, че се озовах между предните му крака. Можах да направя само едно. Преметнах веригата през муцуната му и я стегнах колкото сили имах. Той изпръхтя изненадано и замахна към мен с единия си крак. Два от ноктите му оставиха кървави ивици по ръката ми, ала ако отпуснех веригата, с мен бе свършено. Докато я държах стегната, поне не можеше да отвори уста. А това от своя страна означаваше, че…
Драконът отметна глава назад, като див кон, и аз загубих опора под краката си. Изпуснах веригата и полетях в дъга около врата му, докато веригата около глезена ми не се опъна. Паднах върху дракона, върху люспестия сиво-син гръб на чудовището, с лице към дългата му опашка. Забих пръсти между люспите му в опит да се хвана здраво за рамената му, ала люспите бяха остри и твърди, като малки костици, и бе почти невъзможно да се задържа за тях. Звярът дръпна веригата ми още веднъж и аз се плъзнах по шията му, към главата и зейналата му паст.
Ето я главата.
Ето ги очите.
Виждах поне едното от тях, жълто и гневно, точно под мен. Свих ръка в юмрук и го забих в окото на дракона, колкото сила имах.
Той изсъска толкова пронизително, сякаш извика. Забрави за всякаква хитрост. Започна да се хвърля от една страна на друга и да мята глава, риеше по земята първо с единия крак, а после и с другия. Вече не можех да се задържа отгоре му, всъщност нищо повече не можех да сторя. Той метна глава още един последен път, аз полетях във въздуха, извих се в полукръг, когато веригата ми отново се опъна и започнах да падам. Строполих се по гръб, а ударът бе толкова силен, че за миг ми причерня.
Не можех да движа ръцете си. Не можех да движа краката си. Ако звярът отново се опиташе да ме дръпне към себе си и да ме изяде, можеше спокойно да го стори. Не можех да се съпротивлявам повече.
В този момент обаче нещо се случи. Чух гласове. Някакви мъже си крещяха един на друг. Драконът изсъска гневно. Дали не се бе появил гледачът му с хората си?
Някой се наведе над мен. Аз отворих бавно очи. Бе рицарят, със студените и много тъмносини очи. Тези очи ми напомняха нещо. Напомняха ми за…
— Чуваш ли ме?
Кимнах леко. Бях останал без дъх и не можех да отговоря.
— Съветвам те да внимаваш следващия път, когато решиш да си играеш с някой от драконите ми. Много ще се ядосам, ако някой от тях пострада.
Моите дракони. Да не би да имаше предвид…
Изведнъж осъзнах защо очите му ми изглеждаха толкова познати. Приличаха малко на тези на Нико. Което не беше особено странно, като се имаше предвид, че те двамата бяха полубратя.
— Дракан — рекох аз с последни сили.
Той кимна.
— А ти трябва да си синът на Жрицата на срама. Големият брат на Дина. Казваш се Давин, нали?
Давин
Драконова кръв
Тази вечер разбрах за какво му бе на Дракан драконът.
Бе се стъмнило. Насред Железния кръг бяха наклали буен огън, а драконът лежеше толкова близо до него, че пламъците се отразяваха в сивите му люспи и проблясваха в полуотворените му очи. Аз също се бях поприближил, макар и това да означаваше, че вече се намирах по-близо и до звяра. По-добре така, отколкото да умра от студ.
Глезенът ми бе толкова подут, че оковата почти се губеше, а ходилото ми пулсираше и туптеше от болка толкова силно, сякаш вътре се бе скрила цяла ковашка работилница. Ръката също ме болеше, онази с белезите от драконови нокти. Не това обаче бе най-лошото. Отново бях започнал да чувам шепнещите гласове в главата. Сега обаче думите им бяха придобили нова сила.
… Вината ти… вината ти…
Салан. Мъртъв или умиращ. Роза… как ли щяха да постъпят с момиче като нея? Тя се бе разхубавила постепенно, с русата си коса, красивите си крака и гърдите, които непрекъснато ми се набиваха в очи, даже и да не исках. Дори само от мисълта за това… че те може би…
… вината ти… вината ти…
Защо поне веднъж не се бях позамислил малко, преди да отворя уста? Защо не бях обмислил нещата? Заради Салан и Роза. Сега обаче бе твърде късно. Погледнах дракона. Може би щеше да е по-добре да ме бе изял. Тогава поне гласовете щяха да замлъкнат завинаги.