Не можех да им избягам. А и съдейки по болката в глезена ми, щеше да мине доста време, преди да мога да избягам от каквото и да било.
… вината ти…
Когато първите рицари излязоха от замъка, дори почувствах облекчение — най-накрая бе започнало да се случва нещо. Нямаше значение какво, стига да можеше да отклони мислите от гласовете в главата ми и пулсиращия глезен. Те закрепиха по стените факли, чиято трептяща светлина постепенно освети целия двор.
Тогава се появи и Дракан. Униформата му приличаше на тази на останалите, може би имаше единствено малко повече злато в герба на гърдите. Въпреки това обаче той веднага се набиваше на очи. Сякаш излъчваше… потисната сила и мощ. Обземаше те чувството, че те биха могли да изригнат всеки миг. Ако човек се намираше в стая с буре барут със запален фитил, също нямаше да откъсва поглед от него.
— Време е — рече той. Макар да не изрече тези думи особено високо, дори рицарите, поставили факли в най-далечния край на двора, веднага се приближиха и заеха мястото си в строя, който образуваше полукръг около лежащия край огъня дракон.
Бяха двайсет и четирима, плюс Дракан. Преброих ги. Опитах се да запечатам лицата им в паметта си, защото това би било полезна информация за планинците по време на войната, в случай че успеех да се измъкна жив.
Те пристъпиха напред един по един и се поклониха на дракона, сякаш бе граф или икона. Животното не се впечатли особено от този жест, ала мен ме побиха тръпки.
— Благодарим на дракона за дара, който ще получим — изрекоха те в един глас. Бе зловещо да чуеш толкова много хора да произнасят едно и също нещо едновременно с една и съща интонация, сякаш бяха обладани от един и същи зъл дух.
— Благодарим за силата на дракона.
Чу се силен звук от удар на кожа в кожа, когато те всички едновременно се удариха с юмрук в гърдите, точно до сърцето.
— Благодарим за смелостта на дракона.
Ново тупане.
— Благодарим за мъдростта на дракона.
Мъдрост? Какви велики мисли очакваха да получат от едно глупаво животно? Вярно е, че прояви по-голяма хитрост, отколкото бях очаквал, когато използва веригата, за да ме издърпа до себе си, но чак пък мъдрост?
Погледнах дракона. Бе се изправил и бе започнал да се клатушка ту наляво, ту надясно, като стъпваше ту на единия си преден крак, ту на другия. Шията му се люшкаше, главата му се тръскаше във всички посоки. Какво му ставаше на звяра? Ако знаех, че драконите можеха да изпитват подобни чувства, бих казал, че се страхуваше. Че бе нервен. Ала защо?
Дракан, двайсет и петият човек от групата, пристъпи напред от кръга. В едната ръка държеше златен бокал, а в другата — нож. Драконът започна да отстъпва назад, докато вече не можеше да продължи. Явно се боеше от Дракан също толкова много, колкото аз се бях боял от него по-рано същия ден. Отвори паст и изсъска като котка — уплашена котка.
Видях, че устните на Дракан мърдаха, но бе невъзможно да чуя какво казваше. Изглеждаше сякаш се опитваше да го успокои, точно както хората правеха с конете. Какво ли можеше да кажеш всъщност на един уплашен дракон? „Така, така, спокойно, добър дракон?…“
Каквото и да беше, явно вършеше работа. Търбухът на животното се спусна към земята и то склони глава някак странно и примирено.
Ножът проблесна на фона на светлината от факлите. Дракан заби острието му между две от люспите върху врата на животното, по блестящата стомана потече тъмна кръв и закапа в златния бокал, който държеше в другата си ръка. Драконът стоеше напълно неподвижно по време на целия ритуал. Наистина ли се страхуваше толкова много от него, че не смееше да помръдне? За малко да ми стане мъчно за чудовището, ала само за малко.
Когато бокалът почти се напълни, Дракан извади ножа. Люспите се прибраха и кръвта веднага спря да тече. Драконът поклати глава и се строполи на земята като уморен стар пес, който дори нямаше сили да изръмжи.
Кръгът от рицари започна да се затваря около него. Те продължаваха да се движат бавно и тържествено, ала стъпките им издаваха потисната превъзбуда. Първият коленичи в краката на своя граф и Дракан му подаде бокала.
— Пий — рече му той. — Силата, храбростта и мъдростта на дракона.
Мъжът хвана ръката на Дракан и долепи устни до ръба на бокала. После отпи от тъмната кръв.