Защо ли пък да не го сторя наистина?
Така и направих. От гърлото ми се изтръгна силен и красив вой, който се вряза в нощта, като кучешки зъб в аорта. Доведете ми вълка, който би се справил по-добре! Конят загалопира напред, сякаш го бях ударил. Това ми хареса. По-бързо. По-свободно. Отново завих.
— Той е в пълен транс — извика някой.
— Нормално е — отвърна му рицарят, който държеше поводите на коня ми. — Първия път на всички ни се струваше, че всеки миг ще полетим.
Не разбрах напълно думите му. Ала може би бяха прави. Може би наистина щях да успея да полетя. Ако се изправех на гърба на коня и разперех ръце като птица… Набързо застанах на колене върху седлото. Оставаше само да стъпя…
— Ей, момче! Сядай долу!
Единият ми крак поддаде. Сякаш не можеше да издържи теглото ми. Полетях косо надолу и на спътника ми му се наложи да ме сграбчи здраво за ръката, за да успее да ме изправи отново на седлото.
— Внимавай малко — долетя някакъв глас от по-задните редици. — Не е добре да си счупи врата. Не и преди Дракан да приключи с него.
Аз се обърнах и им се изсмях. Как ли пък щях да си счупя врата? Не и аз. Не тук. Не сега.
Рицарите, които яздеха най-отпред, извикаха.
— Ето ги! Внимание!
Викът се разнесе по дължината на цялата колона, от мъж на мъж. Аз също извиках от съпричастност с останалите. Не знаех кои са „те“, нито пък защо трябваше да внимаваме, ала рицарят, който яздеше редом с мен, бе пуснал юздите на коня ми и бе извадил меча си.
— Ето, сега трябва за малко сам да се оправяш.
Грабнах поводите с облекчение. В този миг можех да дръпна коня единствено наляво, ако исках да го спра, ала това беше без значение. Защо изобщо ми трябваше да го спирам? Само че нямах меч. Това ме притесняваше леко. Защо ме бяха оставили без оръжие, след като всички останали имаха такова?
Някъде напред се чуха викове. Писък, ала не от мъж. След това в мрака внезапно проблеснаха факли. Няколко от тях полетяха във въздуха и паднаха върху…
Върху едни побелял от скреж сламен покрив.
Факли върху сламен покрив.
Това бе някак неприятно. Грешно.
— Цялата къща може да пламне — рекох на рицаря до мен. — Трябва да сме по-внимателни.
Той се разсмя.
— Няма страшно — отвърна ми. — Тук не живеят деца на дракона.
— А! — възкликнах аз. Деца на дракона? Ние такива ли бяхме? Вярно, че имаше някакъв дракон. Бях получил нещо от него. Затова се чувствах толкова добре сега. Може би и аз бях едно от децата на дракона? Беше ми малко трудно да разбера за какво ставаше въпрос, най-вече защото хората викаха ужасно около мен, и ме обгръщаше огън и мрак. Видях, че вече бяха развъртели мечовете. Защо не ми бяха дали един и на мен?
— Смърт за враговете на дракона — извика някой, след което към него се присъединиха и всички останали, всички мъже. Не направих изключение. Исках да съм съпричастен. Отново се замислих за факлите върху сламения покрив. Това не бе правилно, въпреки всичко.
Един мъж изникна точно пред муцуната на коня ми. Аз дръпнах юздите, за да го спра, но нещо с тях не бе наред. Успях единствено да извия шията на коня на една страна, той се спъна и падна на колене. „Сега ще видим дали мога да летя“ — помислих си аз и наистина се понесох във въздуха поне за малко, след това се блъснах в нещо твърдо, което не бе земята. Върху нея се строполих едва след това. Лежах объркан, облегнат на… някаква стена, много топла стена. Искрите се стрелкаха из мрака като светулки. Най-добре бе да се отдалеча от огъня. Исках да се изправя, но въпреки че явно можех да яздя и да летя, не можех да ходя.
Наложи ми се да пълзя на четири крака. Тръгнах напред. Нещо се стовари върху мен и аз паднах по корем, ала ми бе напълно безразлично. Беше ми много добре така, нищо че другият ме затискаше наполовина и че се намокрих. Нещо се стече по врата ми, надолу по ключицата ми и по гърдите. Аз се опитах да избутам мъжа и успях да го преместя малко. В този миг осъзнах, че го познавам. Ала не особено добре. Това бе един от хората на Хелена Лаклан, с когото си бяхме разменили по няколко думи. Веднъж бяхме търсили Дина и Тавис Лаклан заедно.
„Та той е мъртъв“ — помислих си аз. „След такава рана с меч в главата не се оживява.“ По косата му имаше кръв и костици, а искрата на живота в очите му бе угаснала.