Започнах да се ядосвам. Един добър човек да загине по този начин — на какво приличаше това? А и къщите, които горяха.
— Престанете? — извиках, колкото сила имах — още не бях успял да си поема дъх. — Има пострадали!
Никой не ме чу. Продължиха, докато в селото не остана жив човек и неизгоряла къща.
— Качете го на един кон — нареди Дракан, когато ме намериха. Не бях успял да стигна далеч, продължавах да виждам горящите къщи в селото зад гърба си. Не можех да ходя, а и целият треперех, сякаш ме втрисаше.
Те все още бяха двайсет и четирима плюс Дракан. Преброих ги. За пореден път се вгледах в лицата им. Двайсет и петима мъже бяха нахлули на коне в едно спящо село и бяха убили всички, които не бяха успели да избягат. Мъже, жени, деца. Навсякъде около нас имаше мъртви тела. Това явно не можеше да ги трогне особено. Те изглеждаха дори… доволни. Що за хора бяха това?
Хора, които пиеха драконова кръв.
Точно както бях сторил и аз.
Спомнях си отлично трескавото усещане, че си способен на всичко. Без болка, без срам. Свобода. Може би трябваше да съм благодарен, че не получих меч… В противен случай щях да яздя редом с тях, да викам заедно с тях…
— Смърт за враговете на дракона.
Ако разполагах с оръжие, дали щях и да убивам заедно с тях?
Дори сега, дори в този момент усещах лек копнеж да изпитам същия екстаз отново. Да почувствам свободата. Съжалявах за всичко. Бях толкова нещастен.
Дракан ме наблюдаваше със сините си очи, които приличах на тези на Нико.
— Изглеждаш ужасно — рече той.
Не отговорих. Какво ли можех да му кажа?
— Кажи ми сега. Къде е той, моят любим полубрат? Къде се крие Никодемус?
Да не би да мислеше, че щеше да успее толкова лесно?
— Не знам — отвърнах. Което отчасти си бе вярно. Кой знае къде бяха Нико и Дина сега? Дали бяха стигнали до Дунарк? А даже и да бяха, какво щяха да сторят, като откриеха, че Дракан го нямаше там?
— Отговори на въпроса на графа на дракона!
Зашлевиха ме така силно по врата, че паднах напред върху шията на коня. Ала не казах нищо повече. Само ги погледнах злобно.
— Спокойно, Урса — рече Дракан. — Нямаме бърза работа. Рано или късно ще ми разкаже всичко, което искам да знам. Само и само да получи следващия бокал.
Давин
По-тежка верига
Върнахме се в Баур Лаклан посред нощ. Спящите коняри бяха събудени и издърпани от сламените легла, за да се погрижат за конете, които бяха подгизнали от пот и с пяна на уста след бясното яздене. Рицарите от Ордена на дракона се прозяваха, протягаха се и се потупваха един друг по рамената, докато вървяха през двора на замъка, олюлявайки се, като мъже, запътили се към леглата след запой.
— Какво да правим с него? — попита рицарят, който се казваше Урса, и посочи с глава към мен.
— Оковете го отново — отвърна Дракан.
— Тук ли?
— Ами къде иначе?
— Студено е.
— Дай му назаем наметалото си, щом си толкова загрижен за него.
Този път се наложи да поставят оковата на десния ми крак, защото левият бе толкова подут, че не можеха да я заключат. Възможно ли бе глезенът ми да бе счупен? Целият изстинах при тази мисъл. Имах нужда от два здрави крака, ако исках да избягам. Не можех просто да си седя така. Дали наистина щях да им разкажа всичко, което знаех, и безропотно да им се подчинявам, ако ми дадяха драконова кръв още веднъж?
— Ето — рече Урса и хвърли черното си наметало в скута ми. — Студът тук е толкова лют, че даже камък се пука, какво остава за човек.
Вдигнах учудено глава. Проява на състрадание от един рицар на Ордена на дракона? Или пък го правеше само защото щях да им проваля плановете, ако загинех преди да успея да им издам къде се намираше Нико?
Огънят бе догорял. Светеха само няколко последни факли.
Не можех да видя лицето му, а и той си тръгна, без да каже нищо повече.
— Е, значи той все пак ти даде наметалото си? — рече Дракан. — Виж ти. Явно е започнал да се размеква от старостта.
Хора, които бяха толкова зли като Дракан… Би трябвало да можеш да го разбереш, като погледнеш лицето им. Поне така смятах аз. Как иначе човек би могъл да ги различи от останалите? Той самият трябваше да е много по-едър и грозен. Не че съм очаквал да има рога, но все пак… Някак не се връзваше да е толкова обикновен. И да прилича на Нико.