— Какво искаш от мен? — попитах уморено.
— Не си ли малко неблагодарен? — отвърна ми той. — Дадох ти да отпиеш от безценната драконова кръв и така практически те превърнах в рицар на Ордена на дракона, а ти само лежиш и се оплакваш.
— Не искам да съм един от рицарите ти. Не ти искам драконовата кръв!
— Аха. Донесъл съм ти един малък подарък, ала щом не го искаш, можеш просто да го изхвърлиш.
Той метна нещо към мен и аз го хванах несъзнателно. Бе малко шишенце. Нямаше нужда да го отворя, за да знам какво имаше в него. Драконова кръв.
— Прави с него каквото поискаш — рече той. — Няма да те насилвам за нищо.
След като каза това, се обърна и си тръгна.
Аз дълго се взирах в шишето, ала не го отворих.
Но не го и изхвърлих.
Съмна се. Драконът бе легнал в останалата от огъня пепел, навярно защото земята там все още бе по-топла. Увих се в наметалото на Урса. Толкова ми бе студено, че чак треперех.
— Момче?
Нямах желание да говоря с никого, а още по-малко с някой от войниците на Дракан.
— Момче, будно ли си? Мойш ли да ме чуеш?
Някой ме побутна отстрани, доста нежно в сравнение с всичко, което бях преживял до момента. В този момент осъзнах, че гласът принадлежеше на планинец. Отметнах наметалото настрани и вдигнах очи.
Бе Ивайн Лаклан.
За миг си помислих, че халюцинирам. Ивайн, тук? Навярно ми се привиждаше, защото лежах насред Железния кръг, а Ивайн бе неразделна част от него, поне в моето съзнание. Всеки път, когато го поглеждах, си припомнях вкуса на кръв и чакал, примесен с горчивината от загубата. Затворих очи за няколко секунди, ала когато ги отворих отново, той все още стоеше пред мен. При това облечен в униформа на Ордена на дракона.
За миг се погнусих. Предател… Ала след това ме облада още по-силно чувство на отвращение. Аз може и да не носех подобна униформа все още, ала лежах под наметалото на Урса и бях яздил редом с рицарите, и бях викал в един глас с тях „Смърт за враговете на Дракона!“, докато те убиваха невинни селяни и изгаряха домовете им. Аз бях по-лош от Ивайн. Десет пъти по-лош.
— Какво искаш? — попитах го.
— Не мой да стоя тук и да си говоря с теб с часове — рече той. — Тъй че слушай внимателно. Днес ще се случи нещо, — точно по залез-слънце. Ако са освободиш от веригата по некъв начин, мой да избегаш с нас.
Да избягам?
— Оттук? Искаш да кажеш, че мога да им се изплъзна?
— Такава е идеята. Освен ако не ти харесва повече тук.
След това си тръгна.
Постепенно осъзнах, че Ивайн не бе предател. Униформата бе за маскировка. Някъде там все още имаше мъже от клана Лаклан, над които Дракан нямаше власт, а те планираха да го нападнат тази вечер.
Колко ли бяха?
Като се изключат Обайн и останалите рибари, не бях виждал други планинци тук. Това, разбира се, може и нищо да не означаваше. Дракан едва ли би ги оставил да се разхождат свободно наоколо на групи. Ала коняри, готвачи, огняри… те бяха нужни на Дракан и хората му, ако искаха да имат храна на масата и огън в камината, на който да се стоплят. Може да се каже, че всеки нов владетел ги получаваше като наследство от предишния след превземането на крепостта. Но в този случай не бе така.
Вгледах се внимателно в крепостните стени. Спомням си, че се бях позачудил, когато пристигнахме — по тях имаше твърде малко следи от огън или белези, свидетелстващи за яростен бой. Може би Лаклан не бяха пожертвали всички в опит да защитят крепостта. Може би бяха постъпили далеч по-хитро.
По-късно същата сутрин в двора влезе група ездачи.
— Нещо ново? — попита един от пазачите на портата.
— Сякаш са потънали вдън земя — отвърна му водачът им. — Това не е нормално. Тя не е ли стара жена на около седемдесет години? Не би могла да избяга чак толкова надалеч.
Вътрешно се надявах, че ставаше въпрос за Хелена Лаклан. Ако тя бе свободна и се криеше някъде в Хьойландет, това означаваше, че Дракан не бе победил клана Лаклан. И бе доста далеч от това.
„Днес ще се случи нещо“, така бе рекъл Ивайн. А ако успеех да се отърва от веригата…
Едно огромно ако. Какво си представяше той? Че щях да я скъсам с голи ръце? Не бях дракон, който можеше да измъква цели колони от земята. Бях съвсем обикновен човек, а на всичкото отгоре и не се чувствах добре. Целият треперех и бях сигурен, че имах температура. Глезенът ме болеше, както и ръката, в която драконът бе впил нокти, сякаш бе възпалена. Не стига това, ами и всеки път, когато затворех очи, ми се привиждаха още нови призрачни картини. Към бледото лице на Салан и прерязаното гърло на Валдраку се бяха присъединили пламъци, мрак, мъртви тела и един мъж от клана Лаклан, чието име не си спомнях. Чувах и собствения си глас, който крещеше: „Смърт за враговете на дракона“.