Част от колоната обаче все още бе в земята.
Аз се огледах наоколо. Даже и някой да бе станал свидетел на опитите ми да раздразня дракона, бе избрал да не се меси, а и вероятно не бе отгатнал истинската ми цел. Ала ако сега започнех да ровя в земята, то пазачите трябваше да са невероятно глупави, за да не заподозрат нещо.
Поизправих малко колоната, за да не изглежда толкова наклонена, и седнах до нея. След това започнах да ровя с ръце, скрит под наметалото на Урса. Тъй като разполагах само с двете си ръце и веригата, напредвах много бавно. Ала до залез-слънце имаше все още доста време.
Дракан се появи отново чак следобед. Той постоя, загледан в мен известно време.
— Ако нямаш намерение да пиеш от шишето — рече той накрая, — то бих искал да ми го върнеш.
Едната ми ръка несъзнателно сграбчи шишето през ризата. Но не за да му го даде, а за да му попречи да го вземе. Той се усмихна.
— Така си и помислих — каза той. — Колко дълго време мислиш, че ще мине, преди да отпиеш?
Той се обърна, за да си тръгне, ала в този миг откъм портата се чуха викове и тропот на копита. Двама ездачи, или по-точно двама мъже на коне, влязоха в двора. Бе трудно да се каже, че и двамата яздеха, защото единият лежеше върху шията на коня и явно не можеше да седи изправен, затова другият водеше коня му за юздите.
— Драконът — рече задъхано раненият. — Трябва да говоря с Дракона.
Той, разбира се, нямаше предвид звяра в двора на крепостта. Неговият дракон ходеше изправен на два крака.
— Тук съм — рече Дракан. — Какво искаш?
Мъжът се опита да се поизправи, ала само се залюшка заплашително и едва не падна от седлото. Едната му ръка бе черно-червена от кръв и мръсотия, ала не можех да разбера колко обилно кървеше заради тъмния цвят на униформата му.
— Бяхме нападнати — рече той. — От засада. Планинци. Те убиха… почти всички и взеха пленниците и припасите със себе си.
— Къде?
— По пътя от Фарнес.
— Кои пленници?
— Тези от Фарнес — мъже и деца, и онези, които прибрахме от Залива на трола.
— Салан Кензи? Управителят на пристанището?
— Да. Тях двамата и останалите.
Дракан остана мълчалив известно време. Лицето му бе почти също толкова безизразно като това на дракона. Аз обаче ликувах. Душата ми ликуваше. От сърцето ми падна един огромен тежък камък. Салан и останалите не бяха попаднали в лапите на Дракан. Освен това някъде наоколо имаше хора, най-вероятно от клана на Лаклан, които оказваха съпротива и се бореха срещу войската на Дракан, макар и да бяха съвсем малочислени.
След това Дракан се врътна на пета и втренчи поглед в мен. Нещо в изражението на лицето му ме накара да застина. Изведнъж осъзнах защо драконът се бе предал предната нощ и му бе позволил безропотно да вземе кръвта му.
— Ти ги познаваш — рече Дракан.
— Кои?
— Тези хора. Организаторите на засадата. Знаеш кои са.
Всъщност не бе точно така. Знаех единствено, че са от клана на Лаклан. Ала нищо не казах.
— Изправи се.
Ако с това целеше да може да ме удари по-лесно, то бе по-добре да остана седнал. А и трябваше да мисля за колоната. Ако се изправех, щеше да забележи, че тя бе разхлабена.
Той се премести толкова бързо, че уморените ми очи не успяха да го проследят с поглед. Изведнъж усетих как в гърлото ми опря студено режещо острие. Меча на Дракан.
— Изправи се — повтори той. — Или ще те съсека още на мига.
Говореше напълно сериозно. Усещах решимостта му. Тя прозираше в стойката му, в начина, по който държеше меча. От него лъхаше режеща студенина, като тази на оръжието му.
Изправих се. Не че ми бе лесно, ала когато животът ти е в опасност, откриваш в себе си неподозирани сили, като например да стъпиш на почти счупения си глезен.
— Той има ли нещо общо с това? Той ли ги води?
— Кой? Нико ли?
— Ами кой иначе?
— Нико… Той не е роден водач.
Не че хората, и най-вече бунтовниците в долината, не искаха той да се превърне в техен предводител, ала Нико си беше Нико и вършеше всичко по свой начин.
Дракан ме измери с поглед, опитвайки се да разбере дали говоря истината. Ала явно ми повярва, защото свали леко меча.