— Не — рече той. — Прав си. Братовчедът Нико не би могъл да поведе дори рота от шивачки. И въпреки това… Въпреки това щяха да качат на трона този клоун вместо мен.
Прехапах устни, за да не кажа нещо в защита на Нико. Нико можеше и да не обича да командва, ала това не означаваше, че щеше да бъде лош граф. Или пък означаваше? Той във всеки случай нямаше да опустошава градове и села и да убива хора. Не и Нико.
Мечът отново опря до гърлото ми.
— Ако не обикаля наоколо и не си играе на разбойник, къде е тогава? Къде се крие?
Тая песен я бяхме чували вече, нали? Знаех отлично какво трябваше да отговоря.
— Не знам.
— Край на игричките, Давин. Дотегнаха ми диваците планинци, които изчезват в мрака всеки път, когато се опитаме да ги нападнем. Дотегна ми да слушам как войниците ми се оплакват от студа, походите и нападенията от засада. Има само една причина да се намирам сега в това забравено от бога място и това е той. Кажи ми къде е и ще оставя Хьойландет да гние на спокойствие през следващите сто години.
Сега бе мой ред да се опитам да разбера дали говореше истината. Но не. Не вярвах, че щеше просто да си тръгне и да ни остави да живеем на спокойствие тук, горе, даже и да му поднесях Нико на тепсия. Ала… може би бе добра идея да го заблудя, че му вярвам?
— Наистина ли?
— За какво са ми купища скали, рехав пирей и няколко овце? Никой нормален човек не би могъл да живее тук.
Престорих се, че обмислям положението.
— Ако ти кажа, накрая пак ще ме убиеш.
— И защо? — отвърна ми той. — Какво би ми навредило да те оставя жив?
Доста неща, надявах се аз. Поне ако зависеше от мен. Сега обаче не бе моментът да изричам подобни неща на глас.
— Дай ми малко вода — отвърнах. — И… ще ти кажа.
Отпуснах рамене и се престорих на съвсем отмалял. Не че бе особено трудно.
Дракан свали меча и се обърна към останалите мъже в двора. Един от пазачите на портата бе помогнал на ранения да слезе от коня и държеше чаша до устните му, за да може да отпие. Без да каже и дума, Дракан грабна чашата от ръцете му и ми я подаде.
— Ето — рече той.
По ръба на чашата имаше кръв. Аз я избърсах доколкото можах с ръкава си и отпих. Когато умираш от жажда, не си особено придирчив.
— Е?
— Може ли и малко храна? — реших да пробвам късмета си аз. — И един пуловер. Умирам от студ.
Той отново прояви такава бързина, че аз дори не успях да вдигна ръка, за да прикрия лицето си. Удари ме отстрани на главата. Залитнах назад, защото глезенът ми не можеше да ме държи повече, и се строполих до разклатената ми колона.
— Знаеш ли или не знаеш? — попита той и допря края на меча в гърдите ми, толкова силно, че ми остави рана.
Не знам как се получи така, но в следващия миг знаех какво трябваше да отговоря.
— Скайарк — рекох аз. — Той е в Скайарк.
Дракан се поколеба.
— Ако лъжеш… — рече той.
Само поклатих глава.
— Това е най-труднопревземаемата крепост на планинците — промълвих аз. — Къде би се скрил ти, ако бе на негово място?
Той се разсмя. Стоеше пред мен и наистина се смееше.
— О, да — каза Дракан накрая. — Разбира се. Сврял се е зад най-дебелите стени в околността. Типично в негов стил, страхливец.
След това се обърна, без да погледне нито мен, нито кола, нито ранения мъж, който внезапно бавно изстена и се строполи на земята.
— Нека го внесем вътре — рекоха пазачите на портата. — Докато съвсем не му е изтекла кръвта.
Те се запътиха навътре с ранения вестоносец. Аз бавно се поизправих. В двора нямаше никой друг, освен мен и дракона. Опрях здравия си крак на колоната и я ритнах колкото сила имах, един път, два пъти… Разклатих я като мишеловец, който размятва плъх. Най-накрая успях да я издърпам. Измъкнах веригата и се замислих какво можех да сторя оттук нататък. Дали можех да избягам сега, докато пазачите ги нямаше?
Не, имах нужда от помощ. Не можех да ходя, нито да се държа на краката си. Трябваше да изчакам Ивайн и хората му да сторят, каквото бяха намислили. Пъхнах отново колоната в дупката й доколкото можах, така че трябваше да си съвсем близо, за да видиш, че бях освободил веригата. Слънцето се бе снишило съвсем, така че нямаше да ми се наложи да чакам още дълго. За да убия времето, си представих какво щеше да се случи, когато Дракан нападнеше Скайарк. Спомнях си стените, укрепленията. Крепостта никога не бе превземана за всичките години, сто или повече, през които бе защитавала прохода Скайлер. „Нека се опита“ — помислих си аз. „Пък след това ще видим дали това няма да се окаже твърде костелив орех за зъбите на Дракона.“