Ние обаче не спряхме да се насладим на изгледа. Сега, когато от морето вече не ни делеше планина, усетихме силния солен вятър, а дъждът сякаш стана още по-студен. Роза зацъка с език и подкани двата коня да поемат надолу по стръмния каменист склон.
— Не забравяй спирачката — подсетих я.
— Ау, благодаря. Добре, че ми каза — отвърна ми Роза със сарказъм. Беше глупаво от моя страна да й напомням. Това все пак бе първото нещо, което човек научаваше, преди да се качи на каруца в Хьойландет. Но ако тя забравеше, тежката каруца щеше да набере голяма инерция и да се блъсне в конете, които я теглеха, а това можеше да ти струва живота. Всъщност исках единствено да я предпазя. Ама… Не знам защо се получаваше така, но накрая винаги започвахме да се джавкаме като две сърдити стари кучета-пазачи. Въпреки че харесвах Роза.
Като се вземе предвид, че тя нямаше голям опит с коне, все пак бе отгледана в Скиденстад, най-ниско разположения и мръсен квартал на Дунарк, където хората не можеха да си позволят подобно удобство, трябваше да й се признае, че се справяше отлично. Бе превела каруцата с двата коня през целия път от Баур Кензи до Фарнес, без да й мигне окото. Вярно, че конете бяха добродушни и мили, но все пак… Все пак Роза не бе израсла на село.
— Свърнете на север — нареди Салан. — Към дома на Управителя на пристанището. Той ми е познат. Ако той не мой да ни даде подслон, поне мой да ни насочи към някой друг.
Домът на Управителя бе един от най-големите в града. Имаше четири крила, голям, застлан с калдъръм двор с помпа и място за водопой за конете. Три от крилата на къщата бяха от насмолено дърво, а четвъртото бе от камък и имаше два етажа. Управителят излезе лично да ни посрещне. Той имаше голямо червендалесто лице и дълга сива коса, сплетена в тясна спретната плитчица.
— Добре дошъл, Кензи — поздрави той и подаде ръка за поздрав. Направи ми впечатление, че дланта му бе почти толкова голяма, колкото лапата на Салан. — Какво те води във Фарнес?
— Херингата — отвърна Салан и стисна ръката на Управителя. — Трябват ни и пирони. И брашно. И няколко други неща. Как върви търговията тук?
Управителят изръмжа.
— Търсенето е доста голямо. Но поне херинга може да получите. Нея я ловим сами. Влезте вътре на сушина и ще обсъдим въпроса.
След малко се настанихме в гостната на Управителя. Тя представляваше чудна смесица от кабинет, магазин и кръчма. Струваше ми се, че през цялото време прииждаха нови хора, които питаха за кораби и стоки или носеха таксата за престой в пристанището. Всички, които хвърляха котва във Фарнес, бяха длъжни да заплатят един вид данък на Управителя, който варираше от няколко шилинга за малките лодки до десет-дванайсет медника за големите търговски кораби. Съпругата на Управителя им поднасяше напитка, наричана пунш. Тя бе едновременно топла, сладка и силна. Никога не я бях опитвал преди, но бе вкусна, а и ме стопли. Явно не само на мен ми хареса. Повечето хора, които бяха дошли по работа при Управителя, изпиха по чаша, преди отново да излязат навън под дъжда.
Салан обсъждаше с Управителя продуктите, които искахме да купим — колко голяма бе вероятността да ги намерим, колко щяха да струват и дали някой не би се съгласил да приеме билките и мазилата на мама и Дина вместо част от парите. Направи ми впечатление обаче, че Нико почти не се намесваше в разговора, въпреки че пътуването бе негова идея. Погледът му шареше по голямата стая и се спираше на всеки новодошъл, който прекрачеше прага. И така, Нико наблюдаваше вратата, а аз наблюдавах Нико. Вече бях напълно убеден — Нико имаше план и явно трябваше да се срещне с някого във Фарнес.
Изведнъж той застина. Вече не гледаше към вратата. Вместо това заби поглед в пунша си, сякаш се боеше, че някой щеше да го открадне. Аз се огледах. Дали човекът, когото Нико очакваше, бе дошъл? Дали не бе последният пристигнал гост? Сигурно е онзи мъж там, с черната пелерина и голямата черна филцова шапка, която скриваше лицето му. Той не я бе свалил, въпреки че вече бе на сухо.
Побутнах леко Дина и й посочих мъжа скришом зад чашата с пунш, така че никой друг да не забележи. Тя кимна леко.
Мина малко време. След това Нико се изправи, ей така изведнъж.