Когато слънцето започна да залязва зад стените на Баур Лаклан, аз извадих шишето с драконова кръв от ризата си и се замислих какво да правя. Само една мъничка глътка. Само колкото да мога да стъпвам, без да припадна от болка. Ако не отпиех повече от глътка…
„Ако отпие сам… ще стане мой“.
Ако наистина бе така, то съдържанието на шишето щеше да се превърне в много по-тежка верига от тази, която току-що бях освободил с мъка от колоната. Не вярвах, че можеше да е толкова страшно. Страхувах се, че бягството ми щеше да се окаже невъзможно, ако не го сторех.
Отпих. Съвсем, съвсем мъничко. Само драконът ме видя да го правя.
Дина
Завръщане в Биркене
Снегът застилаше с тежкото си мокро покривало всичко — пътя, клоните и нас. Много се радвах на наметалото с качулка, което бях получила от гелтрите, ала въпреки това пътуването ни бе трудно и белязано от студ и влага. Опитвахме се да вървим през блатото, доколкото бе възможно, ала на третия ден щяхме да минем през полета с повече населени места. Тъмни разорани ниви, подгизнала жълта трева и сгушили се между хълмовете селца.
Не разполагахме с коне. Беше ми трудно да поддържам бързото им темпо и не спирах да мисля за Силке, която сигурно си стоеше в конюшнята на Управителя на пристанището, мързелуваше и похапваше слама. В нашата ситуация обаче не бе особено практично да водим коне със себе си, тъй като във всеки момент можеше да се наложи да се скрием в някоя канавка или зад някой храст заради преминаващ наблизо патрул на Ордена на дракона.
— Не каза ли, че всички са в Хьойландет? — прошепнах на Нико.
— Явно не е съвсем така — отвърна ми той. — Хайде, мисля, че сега можем да продължим.
Кармиан вече се бе изправила.
— Тази вечер ще нощуваме в някой хан, ясно ли е? — рече тя и се изкашля дълбоко. — Колкото и да струва. Ако краката ми останат мокри още няколко дни, между пръстите им ще поникне ципа.
Тя бе необичайно мълчалива, откакто напуснахме поселището на гелтрите. Хм, а може би това бе причината. Поведението й се промени, откакто успя да се наложи за сватбата. Вероятно се наслаждаваше на триумфа си. Човек не можеше да бъде сигурен, що се отнасяше до Кармиан.
— Не сме много далеч от Биркене — рекох аз. От доста време бях мислила за това. — Нико, бихме могли да отседнем в някой хан там.
Дори самата мисъл за това ме накара да изпитам такава силна носталгия по дома, че сърцето ме заболя. Трябваше да си припомня, че Липовата къща вече я нямаше, нито пък имахме дом, по който да лелея. Ала всичко останало — ханът, ковачницата и цялото село си бяха на същото място, така родни и вдъхващи сигурност… Точно в този момент ми се струваше, че щях да се зарадвам дори да видя Сила.
— Те знаят кой съм — рече той.
— Ала никога не биха те издали.
Нико се замисли за миг.
— Може би си права.
Кармиан свали шапката си за миг и изтупа снега от полите й.
— Ако времето се задържи така, ще се наложи да потърсим подслон — рече тя и отново се изкашля.
— Да не би да се разболяваш? — попита Нико.
— Не.
— Кашляш.
— И какво? Да не би да ти пречи?
Какво ставаше тук? Защо го сряза така?
Ако това бе израз на триумф, то не исках да съм близо до нея, когато претърпеше поражение.
Нико нищо не каза. Не и по този въпрос. Ала след малко ме заговори.
— Колко път има до Биркене оттук?
Огледах се. Бе невъзможно да различа полята, както бяха покрити със сняг, ала тополите покрай пътя ми се сториха познати.
— Около час — рекох. — Може би два.
— Добре. Да вървим натам тогава.
Втренчих се в купчината обгорели летви и останките от стени, на мястото на които някога се бе издигала нашата къща. През двете години, които бяха изминали, откакто Дракан я изгори, никой не бе пипнал нищо. Нито бяха разчистили, нито бяха построили нов дом. Живеехме в такива времена, че хората нямаха желание да влагат време, сили и пари в нещо, което вероятно отново щеше да бъде разрушено.
Нико постави ръка на рамото ми. Знаех, че бе видял сълзите в очите ми.