— Тук ли си живяла? — попита Кармиан.
Кимнах.
— От рождението си… До преди две години.
Тя не каза нищо повече. От този момент обаче спря да ме нарича с онзи ужасен прякор.
— Нека да продължим — рекох. — Това не е особено приятна гледка.
Бих предпочела изобщо да не бях виждала руините, но нямаше как да го избегнем. Пътят минаваше оттам.
Последните метри снегопадът така се сгъсти, че почти не виждахме къде стъпваме. Добре че познавах мястото като петте си пръста, иначе като нищо да се бяхме отклонили от пътя. От останките на Липовата къща до селото имаше малко повече от половин миля, което хич не беше малко.
Бе ми странно да съм в Биркене отново. Спрях насред площада, с хана от едната страна и ковачницата от другата. Не се чуваха удари на чук оттам, но все пак бяхме пристигнали в селото доста късно. Заради лошото време бе доста тъмно, почти като на мръкване.
— Няма ли да се отбием първо у ковача? — попитах. Еллин и Рикерт бяха почти като роднини за Давин, Мели и мен, а когато мама отиваше някъде по работа като целителка или Жрица на срама, винаги намирахме подслон в ковачницата. Еллин обичаше повече Давин и Мели, отколкото мен, всъщност — най-вече Мели. Това ми бе ясно. Ала винаги бях добре дошла в дома й и не се съмнявах, че и сега щеше да е така. Та нали ковачът и жена му бяха скрили в дома си брат ми, сестра ми и старото ни куче Пес, когато Дракан бе дошъл в Биркене, за да отмъсти на Жрицата на срама и децата й.
— Ковачницата или хана, все ми е едно — рече Кармиан. — Искам просто да се скрия от студа и мокрия сняг.
Не мисля, че някой от нас изгаряше от особено желание да стои навън при това време. По стар навик минах през самата работилница, където Рикерт често ковеше пирони, куки или слугове, ако, разбира се, не трябваше да подкове някой кон. В този момент вътре цареше тъмнина и тишина, но забелязах, че бе работил днес. Все още бе топло, а и въглените в пещта не бяха съвсем угаснали.
Почуках на вратата, която водеше в самата къща.
— Еллин? Рикерт? Може ли да влезем?
Мина необичайно дълго време, преди вратата да се отвори. Рикерт застана на прага. Той не се отличаваше с височината на Салан, ала бе също толкова широкоплещест. Примигваше с очи, сякаш току-що го бях събудила. Май му трябваше известно време, за да осъзнае коя съм.
— Дина! Света Магда, та това е малката Дина!
След това той постъпи, както никога преди, обви ме с двете си силни ръце и така силно ме прегърна, че ме остави без дъх.
— Влизайте, влизайте вътре.
Ние го последвахме в кухнята с огромната желязна печка с дърва, която той сам бе направил. Ала Еллин не стоеше над тенджерата, както обикновено. Всъщност кухнята изглеждаше така, сякаш в нея отдавна не бяха готвили. Никога не я бях виждала толкова мръсна за цялото време, през което познавах Еллин.
— Къде е Еллин? — попитах.
Рикерт се сви.
— Тя почина — рече той, без да ме погледне. — Преди… преди няколко месеца. Точно преди празника на лятното слънцестоене.
Стомахът ми се сви. Еллин не можеше да… Не и Еллин. Та тя винаги бе била тук, не можех да си представя, че я…
— От какво? — попитах аз. — Дракан ли е виновен?
Винаги се сещах първо за него, когато се случеше нещо лошо или някой отнемеше нещо от мен.
Рикерт поклати глава.
— Тя… Тя просто се разболя. Случва се, Дина. Разболя се и почина.
Чувството да напусна Биркене бе ужасно, но по един или друг начин споменът за селото и хората в него бе останал запечатан в съзнанието ми — Сася от хана, мелничарят с огромното му семейство, Еллин и Рикерт. Те съществуваха в съзнанието ми като застинала картина. Сякаш стояха и ме чакаха да се върна. Не бях очаквала, че можеха да се променят, което бе глупаво, разбира се. Животът не можеше да спре, защото аз вече не живеех тук. Ала Еллин…
— А ти как си? — попитах.
Той се бе занемарил някак си, като кон, който никой не искаше да среши. Ризата и косата му бяха мръсни, а през миризмата на сажди и метал от ковачницата се усещаше неприятна воня. Далеч не толкова отвратителна като старите шалове на Кармиан, но все пак. Прииска ми се да стопля вода и да изпера ризата му.
— Ами, бива. Имам достатъчно работа.
Той огледа кухнята леко безпомощно.
— Не съм сигурен, че мога да предложа нещо за ядене…
— Можем да отскочим до хана по-късно — рекох. — Би било добре обаче, ако можеш да ни направиш малко чай от мащерка или нещо подобно.