— Да — рече той. — Трябва да имам тук някъде…
Разпалих огъня в печката и сложих да се вари вода. Изглежда Рикерт едва сега забеляза хората, които ме придружаваха. Той погледна Нико толкова колебливо, сякаш се чудеше дали не трябваше да се поклони. А когато Кармиан свали шапката си и извади косата от яката си, той направо зяпна за миг. Ала после се съвзе.
— Седнете — рече Рикерт и набързо разчисти кухненската пейка, така че Кармиан можеше да се настани.
— Съжалявам за случилото се с Еллин — допълних. — Едва ли ти е лесно.
Рикерт втренчи поглед в ръцете си.
— Бяхме заедно… почти петнайсет години — отвърна той. — Човек свиква с присъствието на другия. А и понякога ми е доста тежко да се оправям тук… без нея.
Изведнъж той впери очи в Нико.
— Косата й бе толкова мека — рече той толкова тихо, че едва го чух. — Като муцуната на кон.
Чайникът засвири. Кармиан се изкашля. Разгледах килера на Еллин. Чувствах се малко като неканен гост, защото това бе единственото място в къщата, където не можехме да влизаме като деца. Тя държеше там буркани и шишета с домашен сок от горски плодове. Имаше и разни зелени малки тикви, червено цвекло и, разбира се, доста сухи билки. Някои сигурно й бяха от мама, помислих си аз. Направих вкусен и силен чай, като добавих малко изсушена ехинацея за кашлицата на Кармиан.
— Често ли идват войниците на Ордена на дракона дотук? — попита Нико.
— Миналата пролет се появиха. Трябваха им хора. Всякакви занаятчии, също така дърводелци, ала най-вече ковачи. Наложи се да се крия в гората няколко седмици, иначе щяха да ме замъкнат със себе си, независимо дали исках или не. А Еллин вече бе болна.
Той пое чашата с чай, която му подадох, без да вдигне очи.
— Трудно й бе да остава сама, ала съселяните ни й помагаха.
Кимнах. Човек можеше да каже много неща за Биркене, ала когато нещата наистина бяха сериозни, хората не се оставяха.
— Как си успял да оцелееш в гората? — попита Нико.
— А… Помогнаха ми.
— Хора от селото?
— Да, но не само… и други.
Той хвърли един бърз поглед към Нико.
— Мисля, че ги познаваш.
— Главният стражар? И хората му?
Ковачът кимна.
— Наричат ги Лисиците, защото винаги успяват да се изплъзнат от преследвачите си, а и не можеш да ги видиш, освен ако не знаеш къде са. Войниците от Ордена ги мразят.
Знаех добре какво си мислеше Нико в този момент. Все още бяхме доста далеч от Хьойландет, а колкото повече се отдалечавахме от блатата, толкова по-рядко можехме да очакваме помощ от гелтрите. А ние имахме нужда от помощ. Не разполагахме с пари, а и в това ужасно време човек имаше нужда от добра храна, подслон и топлина.
— Те могат да ни помогнат — рекох.
— Да. Може би.
— Защо не?
Нико направи странна гримаса.
— Защото… Главният стражар има особено мнение по отношение на моята роля, което се различава от моето.
Тук беше прав. Ако зависеше от Главния стражар, Нико щеше да застане начело на съпротивата и да обедини всички противници на Дракан в една огромна войска. Ала Нико не искаше да стои начело на каквото и да било, а още по-малко, когато имаше опасност да загинат хора.
— Нямаш избор — рече Кармиан внезапно. — Ако Дракан бе в Дунарк, както си мислехме, може би всичко щеше да е по-различно. Но не и при тези обстоятелства. Сега имаш нужда от войска.
Ала Нико единствено поклати глава.
— Достатъчно хора умират — рече той. — Защо да моля още да жертват живота си?
Седяхме и пиехме чай в пълна тишина. Дори Кармиан мълчеше. Може би, защото Рикерт бе тук, а може би всички бяхме твърде уморени, за да се караме.
Най-накрая аз се изправих.
— Останете тук — рекох на Нико. — Колкото по-малко хора те виждат, толкова по-добре. В хана може да има другоземци.
Той кимна.
— Може ли да пренощуваме тук? — попита той Рикерт.
Може и да бе мръсно и запуснато, но поне бе топло и безопасно, в случай че в хана имаше някакви гости.
— Може да останете колкото искате.
Отново облякох мокрото си наметало и прешляпах през снежната преспа до хана от другата страна на улицата. Добре че Нико не ме последва. Край две от масите имаше цели петима непознати и макар никой от тях да не приличаше на хората на Дракан, наоколо със сигурност имаше множество съвсем обикновени хора, които не биха имали нищо против да спечелят няколкостотин златни монети.