— Един от учителите на графа. Вердо. Той също е мъртъв.
Азуан кимна леко, сякаш това бе напълно нормално следствие от нещата.
— Значи трябва да се върна вкъщи без него — рече той. — Матриархът няма да остане доволен.
— Кой?
— Нейно височество всемогъщата Инезе Сина. Моята леля. Сестрата на баба ти.
Знаех, че баба ми бе мъртва и че сестра й бе станала глава на бащиния ми род. Ала досега не бях чувала името й.
— И аз не съм особено щастлива — допълних. — Но така се случи.
— Кога?
— Малко след празника на лятното слънцестоене.
Почти едновременно с Еллин, помислих си аз внезапно.
Колко странно бе само, че човек, който бе означавал толкова много за нас, си бе отишъл от този свят, без ние да разберем. Мелин все още не знаеше. Нито пък Давин. В техните мисли тя все още бе жива.
— И преди да умре ти даде флейтата си?
Кимнах.
— И те научи как да я използваш?
— Да, донякъде.
— Явно си отлична ученичка. Дори и мен за малко да приспиш в онази противна малка рибарска къща в Дунабара.
Аз го погледнах. Дори и него?
— Ти черен магьосник ли си? — попитах аз.
— Може и така да се каже — отвърна ми той. — Ала малко по-необикновен.
Бях срещала само един-единствен черен магьосник през целия си живот, така че нямах представа какво искаше да каже с това „малко по-необикновен“. Сезуан обикновен ли бе?
— Защо всъщност се страхуваш от мен? — попита той.
— Ти искаше да ме купиш — рекох аз.
— Да. Да те спася от ноктите на Садор. Или Гарвана, както явно го наричат. Хубаво ли ти бе с него?
Не, не можеше да се каже. Поклатих глава.
— Значи, всъщност се опитвах да ти сторя услуга.
— Ала ако ме бе откупил, щеше ли да ме пуснеш… на свобода?
— Няма да ми повярваш, ако кажа да.
Аз се замислих малко.
— Не, вероятно не.
— А защо? Защо очакваш, че ще ти сторя зло?
Заради онази жажда в погледа му и страха на мама от рода му. Ала тя се бе бояла и от Сезуан, може би повече отколкото бе необходимо.
— Колко много искаше? Гарвана.
— Осемдесет сребърника.
Кимнах. Толкова струваше по думите му изхвърленият товар. Всичко придоби нов смисъл.
— И ти щеше да му ги дадеш?
— Мисля, че си струва. Бих му дал дори повече.
Трябваше ли да се почувствам поласкана?
— Искаш да ме накараш да вярвам, че би платил толкова много пари за мен и би ме оставил да си тръгна?
Той поклати глава, но не в отговор, а по-скоро в израз, на почуда.
— Не те разбирам, Дина. Знаеш ли какво всъщност ти предлагаме?
Не, не знаех. Никога не бяхме го обсъждали.
— Палатът на матриарха е един от най-големите в Колмонте. Родът Сина притежава огромни богатства и земи. Ти ще бъдеш почитана и ценена заради способностите ти. Ти… ти си рядка перла, Дина. Човек с две необикновени дарби.
Осемдесет сребърника! Ти струваш много повече, ала хората тук не могат да го разберат. Чух как моряците говореха за теб. Сякаш си вещица или някакъв демон. Животът тук е белязан от опасности, бедност, подигравки, страх и презрение. А също от самота. Защо се боиш от това, което можем да ти дадем?
Не знаех какво да отговоря. Думите му прозвучаха така, сякаш съм някаква принцеса, която по необясними причини предпочита да се валя в калта, вместо да седи на трона си, облечена в коприна и кадифе. А и бе прав за страха и презрението. Въпреки че мама… Въпреки че мама се боеше от наследството, което баща ми ми бе оставил. От дара вътре в мен, независимо дали го исках или не.
— Ако човек купи нещо — рекох аз бавно, — то той би смятал, че може да го притежава.
Азуан изчака вежливо, сякаш очакваше да продължа да говоря. Сякаш не смяташе, че бяхме стигнали до същността на нещата. Когато осъзна, че това с „притежаването“ бе най-важното, отново поклати глава по онзи странен начин.
— Ние всички се притежаваме един друг — рече той. — Принадлежим на някого или на нещо. Гарвана смяташе, че си негова, ала ти му се изплъзна и добре, че успя, защото на една толкова низка персона не подхожда да притежава… Перла като теб. На мен обаче ми се струва, че ти всъщност принадлежиш на майка си. Така ли е?
— Аз… — продумах и замълчах. Исках да му отвърна, че сама си бях господар, ала не можех, защото не бе истина. — Тя не ме притежава — рекох аз. — Има разлика.