— Силните хора понякога сами могат да изберат на кого искат да принадлежат — рече той. — Мисля, че ти си достатъчно силна. Затова Гарванът не успя да те удържи. А може би и майка ти няма да успее. Така, като те гледам сега, ми се струва, че тя вече не те притежава напълно, а някой ден може и съвсем да се освободиш от нея. Ала внимавай. Този, който не принадлежи на никого, не може да бъде наречен истински човек.
При тези му думи ме обзе вледеняващ страх. Сякаш земята внезапно се разтвори под краката ми. Защото той бе прав. Исках да съм дъщеря на мама, но само в случай че тя приемеше онази част от мен, която ми бе дар от баща ми… Спомних си думите на мейрена: „Нишката се е разцепила на две, ала ти не можеш. Избирай, преди и двете нишки да са се скъсали.“ Означаваше ли това, че трябваше да избера дали да бъда само мамина или само таткова дъщеря, не можех ли да съм и двете? А и себе си плюс това?
— А ти на кого принадлежиш? — попитах аз.
Той отвърна, без да се замисли.
— На рода си.
— И… И това ти харесва?
— Дори съм горд. Дина, ние ще те ценим. Дори не можеш да си представиш колко много. Искаме да те научим да използваш способностите си, както тези на майка ти, така и тези на баща ти. И ще те почитаме заради това.
— Да, като ме затворите в клетка, може би. Точно като рядка птица? Валдраку без съмнение също щеше да ме цени и да се гордее с мен. Неговото малко послушно оръжие.
Чичо ми изглежда се разстрои.
— Съвсем не си права. Клетка! Какво си мислиш, че сме ние? Ще си напълно свободна и ще можеш да идваш и да си отиваш, когато пожелаеш.
— Дори и ако реша да ви напусна завинаги.
Той сведе глава.
— Това ще ни причина болка, но не смятам, че ти някога ще направиш този избор, Дина. Не и ако ни опознаеш.
Накрая той понечи да хване ръката ми, но се отказа. Все пак го бях заплашила, че ще извикам бащата на Сася, ако ме докоснеше.
— Дина, не разбирам как можеш да ни зачеркнеш, без дори да ни познаваш? Достатъчно ужасно е, че трябва да се върна вкъщи и да разкажа, че Сезуан е мъртъв. Ала ако им доведа теб и кажа: „Това е неговата дъщеря, която олицетворява всичко, което той бе, и дори нещо повече“… О, тогава, тогава те биха пели, танцували и празнували. Биха ликували и биха те почитали.
Сълзите отново занапираха в очите ми. Той говореше истината. Виждах, че бе така. А мисълта, че някой би ликувал при появата ми… Тя олицетворява всичко, което той бе, и дори нещо повече… Бях свикнала всички да бягат с викове, като ме видят. Или просто да преминават от другата страна на улицата.
— Не мога — прошепнах аз и усетих как сърцето ми се изпълва с непоносима тъга. — Не мога да дойда с теб.
Той ме изгледа изпитателно.
— Ти все още принадлежиш на майка си — рече той.
— Не. Или… Да, но не по този начин. Просто… Има хора, на които не мога да обърна гръб. — „Не му разказвай за Нико“, спрях сама себе си. Не е нужно да знае.
— Жалко — рече той. — Ала ти знаеш най-добре.
Сбърчих леко чело.
— Това означава ли, че просто ще си тръгнеш към вкъщи? — попитах аз. За малко да се почувствам оскърбена, че той се предаде толкова лесно.
— Не — отвърна ми той с онази леко крива усмивка, която така силно ми напомняше за баща ми. — Щом ти не искаш да дойдеш с мен, аз ще тръгна с теб. И ще чакам деня, в който ще бъдеш напълно свободна и ще можеш да направиш своя избор.
Зяпнах.
— Означава ли това… Означава ли това, че искаш…
„Да ме следваш по петите като куче“ — за малко да се изпусна и да го изрека, но осъзнах, че не бе особено учтиво.
— И просто ей така ще вървиш след мен? — попитах го аз вместо това.
— Да. Бих предпочел да вървим редом един до друг, но няма да се откажа, дори и да се наложи да вървя след теб. Все някой трябва да те закриля в тази варварска земя, в която една дарба се смята за проклятие и хората биват изпращани на кладата само защото са способни на чужди за останалите неща.
Бях напълно стъписана.
— Аз… аз не те искам с мен! — рекох заеквайки.
— Не ме искаш. Това е твое право, но не можеш да ми попречиш да бъда твоя сянка.
Това бе последното, което трябваше да каже. Учител и Сянка. Братът на баща ми, Назим… Който следователно бе и брат на Азуан. В този момент си спомних за него, за онова ненормално същество, което едва можеше да бъде наречено човек и все пак бе точно това. Човек с провален живот, който накрая си бе внушил, че баща ми бе откраднал душата и името му, така че от него бе останала само една Сянка. Аз не исках една такава сянка да ме следва по петите. В никакъв случай.