Изправих се рязко.
— Остави ме на мира — рекох аз и осъзнах, че гласът ми трепереше. — Стой настрана от мен. Не те искам.
Той ме погледна спокойно.
— Ти правиш своя избор, аз правя моя — рече ми той просто. — Не можеш да ме спреш.
— Дина, да извикам ли татко? — попита Сася, която през цялото време бе подслушвала тайно разговора ни. — Да го изхвърли ли?
— Не — отвърнах аз. — Не го закачайте. Аз си тръгвам.
След като произнесох тези думи, излязох, залитайки, от хана, като почти не усещах краката си, и се отправих напред в снега и мрака. Съвсем забравих за храната, която бях обещала да взема.
Моя собствена лична сянка?
Не и ако зависеше от мен.
Нико вдигна глава, когато влязох, и веднага забеляза, че нещо не бе наред.
— Какво има?
Аз се поколебах. Не исках да му разкажа за Азуан, защото разговорът ни можеше да се завърти около дара на змията, а все още не всички знаеха, че го притежавам, като например Рикерт и Кармиан. Ала ако Азуан наистина възнамеряваше да се превърне в моя сянка, то не можех да продължа да го пазя в тайна още дълго.
— Азуан е в Биркене — рекох аз. — Седи в хана и пие бира.
— Азуан? — Нико ме погледна с питащ поглед. Едва тогава осъзнах, че още не му бях разказала всичко, което се бе случило през онази нощ. Нощта, в която Гарвана се опита да ме продаде.
— Той е брат на Сезуан — рекох аз. — Или полубрат, във всеки случай.
Нико знаеше колко много мама се боеше от рода на Сезуан.
— Той опита ли се да ти стори зло… Дина?
Поклатих глава.
— Не. Не точно. Но… каза, че иска да ме следва. Че иска да ме пази. Ала аз не го искам.
Кармиан изсумтя.
— Явно така въздействаш на мъжете, малко съкровище. Те всички искат да те пазят.
Нико вдигна рязко глава.
— Не можеш ли просто да я наричаш Дина? — попита той. — Вместо всички тези прякори.
— Малко съкровище не е прякор.
— Но не е и истинското й име.
— О, Боже! Може би трябва да започна да те наричам граф Рауенс? Нали така се казваш?
— Кармиан, престани.
— Не. Така и така си започнал да ме учиш на етикет. А и ти едва ли искаш бъдещата ти съпруга да те излага.
— Кармиан…
— Има ли и други неща, които не бива да правя? Да се оригвам на масата? Да си облизвам пръстите? Само кажи. Аз уча много бързо.
Сега Нико вече се ядоса.
— Първо на първо — сряза я той с леден глас, който рядко го бях чувала да използва, — първо на първо, може би ще е добре да разбереш, че не всичко се върти около теб. Второ на второ, малко учтивост няма да ти се отрази зле!
Кармиан се бе изправила. Очите й святкаха. Така се бе разгневила, че пушек се вдигаше, почти като от димяща фурна.
— Нека негово превъзходителство графът ме извини — рече тя. — От сега нататък ще си знам мястото.
— Накъде си тръгнала?
— Навън. За да донеса вечеря на негово превъзходителство графа. Нали така правят добрите съпруги?
След като произнесе тези думи, тя се изстреля навън от ковачницата.
Рикерт бе слушал караницата с нарастващ интерес.
— Вярно ли е? — попита той. — Наистина ли ще се ожениш за нея?
— Да, ако някога успея да убия Дракан — рече Нико с такова изражение на лицето, сякаш в този момент обмисляше дали не бе по-добре да остави Дракан жив.
— Тя… не е като останалите — промърмори Рикерт.
— Не — рече Нико. — Определено не е.
Мина доста време, преди Кармиан да се върне. За сметка на това обаче тя донесе най-доброто ястие, което ханът предлагаше — печена гъска с глазура от мед и ябълки, и пай от сини сливи за десерт.
— Нима ги накара да пекат гъска? — попитах аз притеснено. — Можехме да хапнем агнешко задушено, като всички останали.
— Недей да се косиш — рече тя сухо. — Това им усилие бе богато възнаградено.
— Как? Ти нямаш повече пари от нас, останалите.
— Не — отвърна ми тя. — Ала твоят приятел Азуан има. А явно нищо не е достатъчно добро за неговата малка принцеса.
Изведнъж ми се отяде, колкото и вкусно да миришеше гъската. Ала аз хапнах от нея въпреки всичко.