Тази вечер сънувах Сянката. Грабещите му ръце и белещата му се кожа. Само че лицето му не бе същото. Вместо неговото, видях това на Азуан.
Изядохме остатъка от гъската на закуска. Явно Нико бе взел окончателно решение през тази нощ.
— Рикерт… Знаеш ли как бихме могли да се свържем с Лисиците?
— Да. Днес ли трябва да стане?
— Ако е възможно.
Рикерт кимна.
— Изчакай тук — рече ми той. — Ще видя какво мога да направя.
Дина
Мрак и още нещо
Рикерт се върна едва следобед, но не сам.
— Това е Тано — рече той. — Той ще ви помогне.
Тано бе тъмнокосо момче, няколко години по-голямо от мен, ала доста едро и силно за възрастта си, широкоплещесто и с големи длани. Още отсега си личеше, че щеше да стане същински великан като пораснеше.
Освен това аз го познавах.
Мисля, че той остана също толкова изненадан, колкото и аз.
— Ти! — рече той, чудейки се накъде да извърне поглед. На мен ми бе също толкова неудобно и изобщо не изгарях от желание да го гледам. Някога… някога Валдраку ме бе накарал да се взра в очите на Тано с погледа на Жрица на срама, само защото той не можеше да седи спокойно и да гледа как другарчетата му в превърнатата в работилница за: оръжие мелница се нараняват един след друг заради опасната работа.
Тогава Валдраку бе плеснал Тано с отвратителната си верига през дланите, при което той сигурно бе почувствал безумна болка, но въпреки всичко не бе паднал на колене. За разлика от мен.
— Вие двамата познавате ли се? — попита Рикерт.
Кимнах мълчаливо. Тано също нищо не каза. Нико гледаше ту единия, ту другия, сякаш се опитваше да разбере какво точно означаваше това. Ала, тъй като никой от нас не пожела да даде каквото и да било обяснение, той реши да се престори, че нищо не се бе случило.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита той Тано.
— Да, господарю.
Нико поклати нетърпеливо глава.
— Не ме наричай повече така. Няма причина за това, а и… не ми харесва.
Тези думи стъписаха леко Тано, но той не каза нищо.
— Попитах те дали знаеш кой съм, защото искам да говоря с Главния стражар и смятам, че това е важно в този случай. Освен това си мисля, че и той желае да се срещне с мен.
Тано кимна. След това ми хвърли поглед.
— И тя ли ще дойде? — попита той.
— Да.
— Не съм сигурен…
Нико вдигна вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто… не знам дали можем да й имаме доверие.
— На Дина? Естествено, че можем…
— Той има предвид — рекох аз дрезгаво, — той има предвид, че не би могъл да има доверие на някого, който Валдраку в миналото е използвал като свое оръжие.
Тано така се изненада, че вдигна поглед, и аз успях да зърна за миг тъмните му очи. Той явно не бе очаквал да призная това доброволно.
— Но… Тано! Дина бе пленница на Валдраку. Негова заложница. Ако е правила каквото… Ако му се е подчинявала, то е било, защото в противен случай той е щял да убие едно малко момченце. Не знаеше ли това?
Тано вдигна уклончиво рамене.
— Май някой го спомена.
— Ала ти не повярва? — рече Нико, който долови колебание в гласа на Тано.
Момчето отново вдигна рамене.
— Не знам. Просто… не съм сигурен, че може да й се вярва. Особено след като крие тайни, които могат да костват нечий живот, ако бъдат разкрити.
— Дина е добро момиче — рече Рикерт внезапно. — Тано, тя не е опасна.
В този момент усетих колко много обичам Рикерт — Рикерт с неговия спокоен характер, големи ковашки длани и с лоялността му. Освен това май Тано се вслуша в думите му.
— Сигурен ли си, майсторе? — попита той.
— Дина е добро момиче, момче. Аз я познавам, откакто се е родила.
Тано кимна с глава, съвсем бавно и с нежелание.
— Добре тогава. Ако побързаме, можем да стигнем преди да се мръкне.
— Някой ни следва.
Тано изрече тези думи на глас, но и аз си мислех същото от известно време насам. Не че бях чула нещо. Просто… имах такова усещане. Надявах се, че си въобразявах, ала щом и Тано го каза…
— Сигурно е Азуан — рече Нико намръщено. — Той така или иначе заплаши, че ще го стори.
— Азуан? — удиви се Тано. — Кой е това?
— Чичото на Дина — отвърна Нико.