— Чичо ти? — Тано ми хвърли един бърз, несигурен поглед. — Защо обикаля наоколо и те следи?
Поклатих глава.
— Той иска… Не, всъщност не знам.
— Иска да я носи на ръце и да я закриля от всичкото зло на земята — осведоми го Кармиан хапливо. — Дина обаче не го иска.
Тано продължи да гледа неразбиращо.
— Защо не?
— Защото това не е единствената му цел — отвърнах аз, надявайки се, че разговорът няма да се завърти около дара на змията.
Тано обаче ме разбра погрешно.
— Да не би… да иска да ти стори нещо? — попита той и сви юмруци. — Дина, не бива да се примиряваш с подобни неща. Само да посмее да те пипне!
Аз го погледнах изненадано. Първо, защото той изглеждаше готов да ме защитава със зъби и нокти, и второ, защото в този миг осъзнах какво си бе помислил.
— Та той е стар! — изпуснах се аз. — На трийсет или повече.
— Това не е пречка — рече Тано горчиво. — Не и за най-лошите.
„… една от тъкачките, името й бе Мона. Тя винаги се усмихваше, когато го видеше. Сега обаче бе бледа и наплашена и не поглеждаше никого. А когато той разбра какво бе сторил майсторът тъкач…“
— Не ти си бил виновен!
— Аз трябваше да я пазя — рече Тано. — Тя… си нямаше никого, който да я закриля. И той го знаеше.
— Тано, не можеш да защитиш всички хора по земята…
В този момент и двамата осъзнахме какво се бе случило.
— Ти го видя — рече ми той обвинително. — Видя го в главата ми.
Нямаше смисъл да отричам. Така или иначе вече си бях признала.
— Не бе нарочно — рекох аз, като си спомних как се бе разгневила Кармиан, когато долових част от мислите й. — Не мога да го контролирам. Понякога просто се случва.
Той продължи да ме гледа също така смело, гневно и гордо, както когато стоеше пред Валдраку.
— Направи го! — рече той. — Моля, заповядай. Виж всичко. Все ми е едно!
Очите му бяха много тъмни. Тъмни като нощното небе. Как можеше да стои пред мен и да ме гледа в очите, когато по-добре от всеки друг знаеше какво щеше да му струва това? Дори Нико не можеше да го стори, макар и да опитваше.
Той явно очакваше, че нещо щеше да се случи. Ала моята напоследък непредвидима дарба отново бе изчезнала.
Той присви очи.
— Нещо се е случило с теб — каза Тано. — Различна си.
— Вече нямам очи на Жрица на срама. Или поне не съвсем.
Прочетох недоверие в погледа му, което никак не бе странно, като се има предвид, че някога бях успяла да проникна в съзнанието му.
— Чичо ти… — промълви той накрая — не можем да си позволим да го оставим да ни следва, когато стигнем до… До мястото, накъдето сме се запътили.
Той явно не искаше да произнесе името му на глас, което бе умно. Азуан можеше да е съвсем наблизо, кой знае?
— Не можем — рече Нико. — Така е. Ала какво бихме могли да сторим?
Това бе добър въпрос. Вървяхме пеша, а снегът на повечето места стигаше до глезените ни. Нямаше как да тичаме, а и Азуан съвсем лесно можеше да види следите ни.
— Извикай го — рече Кармиан внезапно.
— Да го извикам? Защо?
— Той е твоето куче, нали? Ако го извикаш, ще трябва да се покаже.
— Той не е моето куче.
Аз я погледнах гневно. Как можеше да каже подобно нещо!
— Закрилник, сянка, пазач, наречи го, както щеш. Ти си неговата малка принцеса. Така че го извикай, съкровище, за да си поговорим с него.
В никакъв случай. Да стоя и да викам чичо си, който ми се щеше изобщо да не бе тук.
— Това може и да е добра идея — добави Нико. — Може да успеем да се договорим с него.
— С Азуан? Не мисля.
Нико се усмихна.
— Човек може да се договори с повечето хора, ако им даде това, което искат.
Какво можеше да е това, освен мен. А Нико явно имаше предвид нещо друго.
— Просто го викни — рече той.
Чувствах се ужасно глупаво. Как можех да го нарека? Чичо Азуан?
— Азуан?
Не последва отговор.
Опитах още веднъж със същия успех.
Ами ако се бяхме объркали, ако никой не ни следваше? Колко дълго щеше да ми се наложи да стоя тук и да викам?
— Той е там някъде — рече Тано. — Ако не той, то някой друг. Сигурен съм, че чух кон.
— Дина, опитай още веднъж — рече Нико. — Толкова силно, че да те чуе, ако наистина е тук.
Аз си поех дълбоко въздух за последен път и изкрещях колкото сила имах: