— Азуан!
Дори и след това обаче не можех нито да чуя, нито да видя други хора, освен нас. Единствено дърветата се извисяваха тихи и черни насред падащия сняг.
— Той следи Дина — обади се Кармиан. — Ако тя не върви с нас, и той няма да го прави.
— Какво си въобразяваш? Че ще остана няколко седмици тук, в гората, докато вие се разплащате с Дракан?
Нико сбърчи чело.
— Това може да се окаже единственото решение. Не, Дина, няма да те изоставим тук. Просто с Тано ще продължим сами по последната част от пътя.
Каква бе разликата?
Азуан не се показа, но след малко чухме процвилването на кон, самотно и жално. Вече нямаше и грам съмнение. Тано спря.
— Не можем да рискуваме — рече той. — Не мога да си позволя да заведа толкова много чужди хора до Лисичата дупка без позволението на Главния стражар.
Лисичата дупка? Така ли наричаха мястото? Не звучеше кой знае колко приветливо, ала щом прякорът им бе Лисиците, явно подхождаше на бърлогата им.
Аз въздъхнах.
— Добре — рекох. — Ще остана тук. Само елате да ме приберете преди съвсем да се вкочаня от студ.
— И аз ще остана — рече Рикерт. — Не можеш да стоиш тук съвсем сама.
Аз му се усмихнах в знак на благодарност.
— Само Тано и аз ще продължим — рече Нико. — Кармиан, ти също оставаш.
— Така ли? — възропта Кармиан. Явно смяташе, че и тя трябваше да има думата по този въпрос.
Ала в крайна сметка окончателното решение взе Нико. Той я дръпна настрани, каза й нещо, което не можах да чуя, а когато после те двамата с Тано тръгнаха напред, тя остана да гледа след тях с ръце на кръста.
— Мда — промълви тя, донякъде сама на себе си. — Безброй сладки думи. Те обаче не стигат.
След това се извърна внезапно.
— Е? — рече Кармиан. — Какво чакаме? Ако ще стоим тук и ще кукуваме, по-добре да запалим огън и да се постоплим.
Навлязохме малко в гората и отрязахме няколко елхови клони, за да си построим подслон. След няколко неуспешни опита Рикерт най-накрая успя да накладе огън. Нямахме нито храна, нито каквито и да било съдове, но аз бях взела със себе си малко от билките в килера на Еллин. Носехме и две калаени съдинки. Ако ги напълнехме със сняг и ги сложехме над огъня, скоро щяхме да можем да си приготвим чай.
— Колко време ще отнеме? — попитах аз Рикерт.
— Няколко часа — отвърна ми той. — Зависи, разбира се, колко дълго ще разговарят.
Кармиан бе неспокойна. Тя все още кашляше, но мисля, че чаят и нощувката в топлата ковачница бяха помогнали.
— Можеш ли да свириш на това? — попита тя и посочи флейтата на баща ми, която бях пъхнала в колана си. — Или просто го използваш като украшение?
Вдигнах рамене.
— Не мога да свиря истинска музика — отвърнах аз. — За това трябват много упражнения. Но мога да изсвиря мелодията, която флейтата ми нашепне.
— Ами давай тогава — каза Кармиан. — Изсвири някоя песен. Не е нужно да сме я чували преди.
„Няма и как да сте“ — помислих си аз. Но въпреки това допрях флейтата до устните си и засвирих несигурно.
Тази вечер мелодията й бе изтъкана от ноти на самота. От флейтата се изтръгна песен за снега, мрака и самотата.
— Тази мелодия звучи тъжно — рече Кармиан накрая. — Не можеш ли да изсвириш нещо по-весело?
Поклатих глава.
— Не и сега — рекох. — Самата флейта е тъжна.
— Глупости — отсече Кармиан. — Нали ти свириш на нея? Флейтите нямат настроения и чувства.
Независимо дали мелодията идваше от флейтата или от мен, единственото, което можех да изсвиря тази вечер, бе една тъжна, мрачна песен.
Изведнъж край огъня се оказахме четирима.
— Защо свириш така? — попита ме Азуан. — Защо свириш така, че никой не иска да остане сам.
Кармиан скочи като настръхнала котка. След миг съзрях, че държи нож, дълъг и тънък, толкова дълъг, че напомняше на сабя. Ала преди да успее да направи каквото и да било с него, въздъхна странно, заразмахва го яростно около себе си, след което се строполи в снега, продължавайки да държи ножа в дясната си ръка. После запълзя напред, клатушкайки се, сякаш не знаеше къде се намира и изведнъж бе загубила зрение и слух.
— Престани! — изкрещях аз на Азуан, тъй като нямаше и грам съмнение, че това бе негово дело. — Стига!
— Тя е опасна — отвърна ми той. — Освен това е твой враг. Не го ли виждаш?