— Къде отиваш? — попитах аз.
— Само ще се поразтъпча малко — отвърна ми той.
„Не на мен тия“ — помислих си аз, но си замълчах. Вместо това се престорих, че слушам внимателно разговора между Салан и Управителя.
Нико не отиде направо до масата на мъжа с филцовата шапка. Той обиколи малко из стаята, погледна през рамо към няколко играчи на карти, заслуша се в разговора между двама души, които договаряха разтоварването на вълна от някакъв кораб. Ако не знаех, че е намислил нещо, едва ли щях да забележа какво се случи, когато мина покрай мъжа с шапката и пелерината.
Аз обаче видях.
Когато Нико мина покрай него, те си размениха нещо. Не бях сигурен дали Нико подаде на непознатия лист хартия или обратното. Знаех само, че единият даде нещо, а другият го взе.
Но какво?
Мъжът с пелерината се изправи и излезе от помещението. Аз също станах.
— Къде отиваш? — попита ме Нико остро.
— Само ще се поразтъпча малко — отвърнах му аз с почти същата интонация, която той бе използвал преди малко. И преди да успее да ме спре, вече се бях проврял до вратата. Дъждът толкова се бе засилил, че капките отскачаха от калдъръма и ме мокреха и отгоре, и отдолу. А мъжът с пелерината явно бързаше, защото успях единствено да го зърна за миг как мина през портата и изчезна из улиците на Фарнес.
Последвах го. Поне сумракът и силният дъжд щяха да му попречат да ме забележи, а ако разберях кой е и откъде идва, щеше да ни е по-лесно да разгадаем плановете на Нико.
В началото изглеждаше така, сякаш мъжът се бе запътил надолу, към пристанището. Но внезапно пое в друга посока и тръгна нагоре по една от най-стръмните и тесни улици на Фарнес. Дъждовната вода се стичаше на кални потоци между къщите. Стъпките ни предизвикваха хор от кучешки лай. Надявах се мъжът да не забележи, че песовете продължаваха да джавкат дълго след като той ги подминеше.
Е-е-й. Къде изчезна? Дали не се скри зад някой ъгъл? Забързах крачка, въпреки че улицата бе толкова стръмна, че краката вече ме боляха. Къде, по дяволите, отиде?
Нещо ме удари в гръб, тежко и твърдо. Почти се претърколих и се озовах на четири крака насред един от калните потоци. В следващия миг получих още един, по-силен удар. Паднах по корем и се нагълтах с мръсна дъждовна вода. Бррр.
— Да не мислиш, че съм сляп? Или глух? Или глупав?
Той говореше съвсем тихо, мразовит шепот в мрака. Въпреки това го чувах съвсем ясно. Невероятно е как се изострят сетивата на човек, когато усети острието на нож, допряно до врата си. Аз се отблъснах с една ръка и се опитах да се претърколя и да се изскубна от хватката, но той натисна заплашително оръжието малко по-силно и ме спря.
— Лежи мирно, приятелю, ако не искаш да пострадаш.
— Кой си ти? — изсъсках аз. — Какво искаш?
— Това не е твоя работа, а и като цяло те съветвам, да не си вреш носа много-много в делата на другите хора. Можеш ли да броиш до сто?
Какво ли бе намислил сега?
— Какво…?
— Попитах дали можеш да броиш до сто?
Отново усетих бодването на острието — не го заби много силно, но явно достатъчно, за да ме нарани. Усетих как една топла струйка се стече по шията ми и се примеси със студената дъждовна вода.
— Да.
На какъв ненормалник бях случил?
— Ами давай тогава. Остани легнал на земята и преброй до сто преди да се изправиш. А ако отново се опиташ да ме последваш, ще те убия.
Той продължаваше да шепти, тихо и дрезгаво. Но ми даде ясно да разбера, че щеше да изпълни заплахата си, ако му се наложеше.
— Разбра ли, приятелю?
Опитах се да вдигна глава, но мъжът силно притисна бузата ми в камъните.
— Разбра ли?
— Да — промърморих аз и изплюх още кална вода. — Пусни ме!
— Искам да те чуя да броиш.
— Какво?
— Искам да те чуя да броиш. Високо, ясно и отчетливо. За да не ми се наложи да ти изпратя стрела в гърба.
Стрела? Та той и арбалет ли имаше? Сигурно го носеше скрит под пелерината. Или пък блъфираше?
— Брой!
Едно беше сигурно, той имаше нож. Това ми беше пределно ясно. Започнах да броя с неохота.
— Едно, две, три…
— Продължавай!
— Четири, пет…
Изведнъж ми олекна.
— Шест, седем, осем…
Чух стъпки в мрака. Поизправих се и седнах.
Фиуууу. Нещо дълго и черно падна на камъните на няколко длани от коляното ми. Той наистина имаше арбалет. Или съучастник с такъв. Колко човека бяха общо?