Не разбрах какво искаше да ми каже. Ала той отиде до дисагите, които продължаваха да лежат до камината, и извади малка торбичка. След това изля в една от чашите последните капки вода за чай и изсипа в нея част от съдържанието на торбичката.
— Ето — рече ми той. — Пий.
Аз не исках.
— Какво е това? — попитах.
— Прах за сън — отвърна ми Азуан.
След тези думи желанието ми съвсем се изпари. Прах за сън… Спомних си Сянката и неутолимия му глад за сън след сън, сякаш всеки един от тях го подлудяваше още повече. Всичко бе започнало с прах за сън, така ми бе казал баща ми. Бе го нарекъл опасен пряк път. „Стой настрана от него“. Не, благодаря, не искам.
— Няма да го изпия — рекох аз колкото се може по-твърдо и уверено.
По лицето му се изписа съжаление.
— Ами тогава ще ми се наложи да те принудя — рече ми Азуан. — Това е унизително и за мен, и за теб, но ти обещавам, че няма да се повтори. Когато се освободиш от тези хора, сама ще можеш да избираш правия път.
Да ме принуди? Нямаше да му е лесно. Щях да хапя, да ритам и да се боря, както можех най-добре. Щях да избия чашата от ръката му, да избягам…
В този миг тъмнината се стовари върху мен като чук, така че не можех нито да хапя, нито да ритам, нито да се бия, защото нищо не виждах, нищо не чувах и нищо не усещах.
Ненавиждах я. Ненавиждах я. Отвратително. Отвратително.
Мина време. Не знам колко. Не знам и какво се случваше отвъд тъмнината. Ако ме бе принудил да изпия праха за сън, както и вероятно бе сторил, не го бях усетила. Нищо не можеше да премине през завесата, с която бе обгърнал сетивата ми. Ала внезапно го видях пред мен. Азуан. Насред тъмнината, която сам бе създал. Той ми се поклони като на княз.
— Позволи ми да ти покажа свободата.
И дума да не става!
Аз обаче явно нямах думата, защото след миг се озовахме на друго място. Обгръщаше ни странна, сива блестяща мъгла, мъгла, изпълнена с тихи, зовящи гласове.
Не за първи път се озовавах сред нея. Това място се наричаше Призрачната земя, тя принадлежеше на мъртвите. Когато Валдраку ме залови, хората му ми бяха дали вещерски корен, за да ме упоят, ала той не ми бе понесъл. По някакъв начин духът ми бе напуснал тялото ми и се бе озовал в странната Призрачна земя, където можеш да срещнеш само мъртъвци. Аз самата бях на косъм от смъртта в онзи момент. И сега ли бе така?
— Опасно е — рекох аз на Азуан. — Ако се заблудиш тук, можеш да умреш.
— Ще те пазя — отвърна ми той, но това не ме успокои особено. — Освен това има нишки, които можеш да следваш. Ако си била тук и преди, трябва да знаеш това.
Нишки?
Да. Сега ги видях. Именно те караха мъглата да блести. Тънки сияйни нишки, които прорязваха сивотата, както вътъкът прорязва основата. Изведнъж осъзнах, че това всъщност бяха нишките на живота, нишките на съдбата, за които ми бе разказала гадателката. Това ли виждаше тя, докато тъчеше?
Изведнъж гласът й прозвуча в съзнанието ми. „Нишката се е разцепила на две, ала ти не би могла да се разкъсаш. Избирай, преди и двете нишки да се скъсат“.
Наследница на мама или наследница на татко. Жрица на срама или черна магьосница. Явно това бе имала предвид. Ала ако трябваше да реша на кого исках да принадлежа, то изборът беше лесен. Освен това знаех какво да правя.
— Мамо… — прошепнах аз и затворих очи.
„Мамо“. Оставих копнежа ми да ме води. Тук, в мъглата, не можеш да се придвижваш от място на място, не и ако не освободиш копнежа си, защото именно той те пренася напред.
Твоят собствен копнеж или този на някой друг.
Звездно небе. Скали. А някъде там далеч под мен видях малка група хора, коне и една каруца. Познавах добре този път. Той водеше към Скайарк. Бях вървяла по него и през една друга нощ, изпълнена с бухане на сови и страх.
— Спи, малко съкровище. Когато се събудиш, вече ще сме стигнали.
Това бе гласът на мама, чувах го толкова ясно и толкова близко, сякаш бях до нея. И изведнъж наистина стана така. Изведнъж се озовах в каруцата. Мама седеше в нея с Мели в скута и лък в свободната си ръка.
Лък? Никога преди не бях виждала мама да държи оръжие. Очите и гласът й винаги бяха били достатъчни.