Те бяха безпомощни единствено срещу Дракан. Дракан можеше да я погледне в очите без срам, макар и да имаше хиляди неща, от които трябваше да се срамува. Може би срещу него искаше да използва лъка?
На капрата седеше Мауди. Около нас имаше още хора от клана Кензи, които познавах. Барутлията и майка му. Старата баба на Салан. Килиан със семейството си. Защо пътуваха към Скайарк? И то посред нощ?
— Мамо — повторих аз с надеждата да я накарам да ме види, макар и добре да знаех, че бе невъзможно. Но, ако не друго, можеше да ме чуе. Явно не бях права. Тя просто погали Мели по главата с едната си ръка, а с другата продължи да стиска лъка. В този миг си спомних, че трябваше да използвам гласа на Жрица на срама, ако исках да я накарам да ме чуе.
Опитах. Наистина опитах. Толкова силно го желаех, ала нищо не се случи. Аз не бях истинска Жрица на срама. Вече не. И мама не можеше да ме чуе.
Щях да се разплача, ако можех. Ала тялото ми бе на друго място, в една хижа в гората в подножието на Хьойландет. А даже и по бузите ми да се стичаха сълзи, то аз не ги усещах. Тук, в Призрачната земя, можеха да плачат единствено призраците. Като старата Аня, която търсеше удавеното си дете…
Не. Не исках да си мисля за това сега. Човек трябваше да внимава какво си мисли тук, където копнежът и желанието бяха по-силни и важни от ръцете и краката. Веднага усетих как мъглата около мен започна да се сгъстява и отново можех да чуя зовящите гласове. Опитах да се вкопча в мама, в Мели, в каруцата, хората и конете, поели на път към крепостта Скайарк. Ала един от гласовете се извисяваше над останалите, а той копнееше по мен:
— Нощните птици летят в мрака, нощните птици донасят ти сън.
Сън, красив като теб.
Сън, красив като теб.
Освен мен, само още един човек в целия свят знаеше тази песен и именно той я бе сътворил. Копнежът ми се понесе нагоре като едната от птиците.
— Татко…
Вече бях изрекла думата, когато си спомних, че той бе мъртъв. Странно как се получава така, знаеш, че си загубил някой близък, но понякога, особено, когато сънуваш, сякаш забравяш, че него вече го няма.
Огън край планински път. Този път обаче не водеше към Скайарк, а към крепостта Сагис. А край огъня седеше баща ми и пееше, нежно и тихо. Така ми се искаше да положа глава в скута му и да знам, че пее за мен.
Той вдигна глава и ме видя.
— Дина.
— Татко…
— Пак ли плачеш?
Така ли бе наистина? Не бях усетила.
— Ти излъга — рекох аз. — Каза ми, че не притежавам дара на змията, но това е лъжа.
— Затова ли плачеш?
Не знаех.
— Защо трябва да избирам? — попитах аз. — Защо е това или — или? Не може ли да имам и двете?
— Това също е избор — отвърна ми татко. — Ала трябва да останеш вярна на себе си.
— Мама не може да ме чуе — казах аз. — Ала ти можеш.
— Майка ти се намира в света на живите. Ти също принадлежиш там.
— Бих предпочела да остана при теб.
Наистина го мислех. Бях толкова уморена. Бях уморена от това постоянно лутане напред-назад, от неизчезващото чувство на страх, от самотата.
— Дина, аз съм тук, единствено защото копнежът ти ме повика.
— Но… — гласът му звучеше така истински. Лицето, очите му… Единствените очи на света, които бяха също толкова зелени като моите.
— Ето, виждаш ли — нашепна един друг глас. — Мястото ти е при нас.
Азуан. Изведнъж той се бе появил на мястото, където баща ми бе седял допреди миг.
— Не — прошепнах аз. — Не искам да се превърна в това, което ти искаш да бъда.
— Защо ограничаваш сама себе си? — попита ме той. — Защо си готова сама да прекършиш крилете си? Като те гледам сега тук, всичко е толкова ясно. Ти сама издигаш прегради пред себе си. Сама си пречупила уменията си на Жрица на срама, а същевременно се страхуваш и от дара на змията. Погледни се!
Изведнъж той изчезна и на мястото му се появи огледало, а в него видях…
Едно момиче, което съвсем не приличаше на човек. То бе вкаменено и нещастно. Статуя, която съвсем скоро щеше да изчезне под задушаващия я бръшлян. Аз ли бях това?
— Толкова е лесно… — прошепна ми гласът на Азуан. — Толкова е лесно да се освободиш.
И изведнъж осъзнах, че бе така.
Нямаше нужда да избирам едното или другото.
Щях да запазя и двете.