Зелените костеливи ръце на бръшляна се дръпнаха и паднаха на земята, като развързана верига. Статуята замига с очи и се съживи. Пред очите си видях момиче, което може и да се различаваше от всички останали, но не бе и някакъв урод. Това бях просто аз.
— Ето, виждаш ли — рече Азуан. — Знаех, че можеш да го направиш. Ела. Нека те отведа до истинския ти дом.
Дина
Като ужилване от пчела
Хижата бе толкова малка. Много по-малка отколкото когато я видях за първи път. А Азуан… Той също се смаляваше все повече и повече.
— Поспи сега — рече той и вдигна одеялото от пода. — Добре знам, че това бе трудно пътуване. Ала сега можеш да си починеш поне малко, преди да поемем към вкъщи.
Аз обаче не бях уморена. Цялото ми тяло кипеше от… сили. А и как можех да спя, когато имаше толкова много неща за вършене? Обърнах се към Азуан.
— Аз ще тръгвам сега — рекох му. — И ще взема коня. Можеш да ме последваш, ако искаш, ала бих те посъветвала да не го правиш.
Той остана стъписан за миг, държейки одеялото в ръце, сякаш се канеше да го метне върху главата ми.
— Не можеш — започна Азуан, ала в този миг срещна погледа ми.
Уменията на Жрица на срама и дарът на змията. Истина и сън. Призрачната земя бе станала част от мен завинаги. През душата ми пробягваха нишки, изтъкани от копнеж и живот и истински сънища. Аз бях огледало, в което той можеше да се огледа и да види себе си. Какъв е бил, какъв е и какъв би могъл да бъде. Мисля, че видя собствената си смърт.
Не каза нищо. От гърдите му се откъсна странно ридание, след което той се строполи на земята.
— Не принадлежа нито на теб, нито на рода ти — рекох му аз. — Аз не принадлежа на никого.
Той не се опита да ме спре, просто прошепна:
— Да не си ме погледнала повече. Никога повече.
Аз не го погледнах. Намерих флейтата на баща ми в дисагите му и си тръгнах. Взех със себе си единствено флейтата и коня.
Мъглата вече не бе само около мен, а и в душата ми. Студеният й дъх, роден от топящия се сняг, се плъзгаше между пръстите на краката ми. От клоните капеше вода, а от време на време от тях се откъсваше и по някой мокър снежен парцал, който падаше пред муцуната на уморения кон. Едновременно с това в съзнанието си виждах другата мъгла, от Призрачната земя, сияйна и сива. Но не бе само това. Освен нея виждах и блестящите нишки, които ми показваха пътя през сивата пелена. Те бяха намалели. По-малко избори, по-малко съдби. Ала една от нишките сияеше по-силно от останалите и прорязваше мъглата като пътека. Аз следвах тази пътека и в света на живите, и в този на призраците. Не яздех по път или просека, но продължавах напред без грам колебание. А кафяво-черният жребец сякаш можеше да усети целта ми така ясно, като мен самата, защото следваше сияйната невидима пътека без помощ от шпори или юзди.
Силите бяха започнали да ни напускат. Ала макар и да зъзнех, макар и да ми бе все по-трудно да се задържа на гърба на коня, сияйната следа пред мен не изчезваше.
По-късно ми разказаха, че съм преминала покрай пазачите на портата, без те да ме забележат. Че изведнъж съм се озовала там долу, насред лагера, яхнала един изтощен кон, който вече не можел да си стои на краката. Казаха ми, че в този миг съм приличала на привидение и че в началото никой не посмял да ме приближи.
— Дина!
Затворих очи, за да не го погледна. Знаех, че нямаше да му хареса, а и не исках да му причинявам болка без нужда. Ала усетих как положи ръка върху моята и му позволих да ми помогне да сляза от коня.
— Дина, какво се е случило?
Но…
Дори и със затворени очи усетих, че не бях попаднала там, където очаквах. Бях напълно убедена, че следвах нишката на съдбата на Нико и че той ме очакваше в края й, ала не бе така. Толкова се изненадах, че отворих очи.
Пред мен не стоеше Нико, а Тано.
Тано? Та той дори не ме харесваше! Как бе възможно съдбата му да бе преплетена с моята, как бе възможно нишката му да бе станала част от моята?
Нямах сили да се опитвам да открия отговора. Просто затворих отново очи и се строполих в снега като повалено дърво.
Гласове. Гласове в мрака.
… опасно е. Това не е нормално…
… казвам ти, тя сияеше…
Нямах сили да отворя очи. Клепачите ми тежаха, не можех да ги помръдна, сякаш бяха залепени. Чувах страха в гласовете им. Не ми се искаше да го съзра и в очите им.