— Да си Жрица на срама е едно, ала това тук…
— … Погледнете я. Като лежи тук така прилича на съвсем обикновено момиче. Като всички останали. Ала…
— … ти пък. Нито един обикновен човек не изглежда така…
Усетих топлината на стичащите се по бузите ми сълзи. Не исках хората да се страхуват от мен. Исках просто…
— Вървете си! Оставете я на мира.
Кой бе това? Гласът на Тано ли чувах?
— Ние само гледаме.
— Ами отидете да гледате нещо друго. Тя не е животно за показ.
Да. Тано беше. Тано, който отново бе намерил някого, когото да защитава. Този път това бях аз.
— Може и да не е животно, Тано, но не е и човек!
За миг настъпи тишина. След това Тано просто каза:
— Естествено, че е човек.
И това изчерпа всичко.
— Дина? Дина, опитай се да се събудиш.
Това вече не бе гласът на Тано, а този на Нико.
Отворих бавно очи. Дневната светлина се процеждаше през навеса от елхови клони над главата ми, ала тази светлина бе зимна, студена и неприветлива. Вече не се чувствах толкова силна и пълна с енергия.
Пишкаше ми се. Толкова много ми се пишкаше, че ми бе трудно да повярвам как не се бях събудила по-рано.
— Как си?
— Добре — рекох аз, ала можех да мисля единствено за това колко много ми се пишкаше. — Нико, трябва… Изчакай малко.
Измъкнах се изпод одеялото, с което ме бяха завили, и веднага скочих на крака. Къде можеше…
В този момент ми се струваше, че навсякъде гъмжеше от хора. Стрелци с лъкове, които се упражняваха, други, които седяха и майсторяха стрели… Лагерът бе много по-голям, отколкото си го бях представяла. Къде, по дяволите, трябваше да отиде човек, за да се изпишка на спокойствие?
— Дина… — Нико сложи ръка на моята.
— След малко се връщам — рекох аз и се затичах напред през лагера към гората, където приклекнах зад един храст… Ех, как ми олекна само.
Нико продължаваше да стои там, където го бях оставила. До навеса, където очевидно бях прекарала нощта.
— По-добре ли се чувстваш сега? — попита ме той с лека усмивка.
— Много по-добре — рекох аз. — Какъв голям лагер!
— Да — рече ми той, като при тези думи обаче усмивката му се изпари също толкова внезапно, както се бе появила. — Главният стражар е събрал повече хора, отколкото вярвах, че е възможно.
— Това не е ли добре?
— Да, сигурно.
Ала по гласа му си личеше, че не бе щастлив.
— Бе отишъл да свърши някаква работа, но преди малко се прибра — осведоми ме Нико. — Би искал да говори с теб.
— Може ли първо да получа нещо за ядене? И нещо за пиене?
Той ми подаде своята бутилка с вода.
— Ето. Храната обаче ще трябва да почака. Главният стражар има достатъчно неща за вършене и не можем да го оставим да ни чака.
Той стоеше и наблюдаваше внимателно стрелците с лъковете.
— Кажи на номер три отдясно, че твърде много опъва тетивата — рече Главният стражар на един слаб жилест мъж до него.
— Вече съм му казвал около трийсет пъти — отвърна му мъжът. — И то само днес. Ала той не иска да ме чуе.
Скитникът! Това бе Скитникът, който изглеждаше съвсем нормален. Като го гледах сега, чист и спретнат и без рани, ми бе съвсем трудно да разпозная в него малкия пребит от бой шпионин, който се бе опитал да подразни Валдраку с безсмислени рими и престорена лудост. Страстта да римува явно не го бе напуснала напълно.
— Добра среща, Дина — рече ми той. — Вече си мислехме, че си решила да заспиш зимен сън и да се събудиш чак през пролетта.
Зимен сън?
— Колко дълго съм спала? — попитах Нико.
— Малко повече от две денонощия — отвърна ми той. — Така че не е странно, че си гладна.
Не. Нито пък че така ми се пишкаше…
Две денонощия!
Изведнъж забелязах, че един от стрелците с лък бе Кармиан. Тя бе прибрала буйната си коса под стегнат шал, така че нямаше как да я позная веднага. Кармиан изстреля една стрела към целта. Тя се заби точно в центъра на нарисувания кръг.
След като за последен път внимателно огледа всички стрелци, особено номер три отдясно, Главният стражар се обърна към нас.
— Никодемус — поздрави той Нико премерено. — Благодаря ти, света Магда. Опасявах се от най-лошото, когато чухме, че Дракан е навлязъл в Хьойландет.