— Знам добре, че Дина е наследила уменията на майка си. Ала колко човека би могла да погледне в очите наведнъж? Не, Никодемус. Предпочитам да набавя колкото се може повече оръжие.
— Дина е възвърнала уменията си на Жрица на срама — рече Нико. — Това си личи отдалеч. Но има и нещо друго, нали, Дина?
— Аз… не знам — отвърнах му аз. — Азуан ми даде да изпия нещо, което се нарича Прах за сънища, и след това… Всичко се промени. Ала Нико… Аз самата не знам какво всъщност се случи.
— Когато влезе на кон в лагера преди два дни… Каквото и да бе това, Дина, то бе толкова силно, че никой не смееше да те доближи. Никой, освен Тано.
— Дори и ти? — изпуснах се аз.
— Тано ме изпревари във всеки случай — каза ми той уклончиво.
Втренчих се в него, или по-точно — в брадичката му, защото бях наясно, че ще извърне поглед, ако вперя очи в неговите.
— Аз не съм чудовище — прошепнах.
— Разбира се, че не си — успокои ме той. — Но си различна от останалите, не можеш да избягаш от това.
Думите му страшно ме натъжиха. Нико, който сам не желаеше да е герой, нито пък чудовище… Нико, който така силно искаше да му позволят да бъде себе си… Как можеше сега да ми говори така?
Аз се обърнах и си тръгнах, без да кажа нищо.
— Сега я разстрои — рече Кармиан, която обаче явно не бе особено нещастна от този факт. — Ти наистина трябва да проумееш, че малките момичета са изпълнени със силни чувства, Нико.
Не знаех къде да се дяна. Всички останали бяха толкова заети, а аз самата не смятах, че имаше смисъл да започна да се уча да стрелям с лък. Пък ако се наредях до тях, всички щяха да се разбягат, сякаш бях чудовище.
В този миг чух един познат звук. Звукът от чук, който се удря в наковалнята.
Рикерт. Той също едва ли щеше да иска да ме погледне в очите, никога не го бе правил, ала все пак винаги ме пускаше да вляза при него. Освен това не бях забравила, че първото нещо, което направи, когато ме видя на прага на ковачницата в Биркене, бе силно да ме прегърне.
Ала не Рикерт стоеше вътре и ковеше, а Тано. Спрях на известно разстояние и го загледах. Той бе толкова погълнат от работата си, че не ме видя. Тъмната му коса бе залепнала за челото. Бе свалил ризата си. Макар и да бе на открито и макар да бе зима, изглежда ковашката работа винаги караше човек да се изпоти.
Рикерт обаче ме бе забелязал и дойде при мен.
— Момчето ще стане майстор — рече ми той, съвсем тихо, сякаш се страхуваше да не го разсее.
— Това е добре — отвърнах му аз. — Ти ли го учиш?
Той кимна.
— Има дарба, а освен това има очи за нови, невидими за останалите неща. Ще се превърне в един от онези ковачи, които създават невиждани досега неща, а те са малцина.
Аз се вгледах в превития гръб на Тано. Бе покрит с белези от искри и удари. Той определено не бе имал лек живот, но това не го бе пречупило. За такива като него хората казваха, че бурените трудно се изкореняват. Аз обаче не мислех, че той бе като бурен. Имаше само едно нещо, което не разбирах. Защо нишката му в Призрачната земя вървеше толкова близо до моята. Аз му бях причинила толкова страдания вече. От друга страна обаче, тази на Дракан също бе съвсем близо до моята, а не можеше да се каже, че двамата бяхме първи приятели. Дръж враговете си наблизо, нали така казваха хората.
В този миг Тано се изправи и видях какво майстореше. Щит, щит с черен гарван. Той се усмихна, явно доволен от творението си, и цялото му лице грейна.
— Готов ли е? — попита Рикерт.
— Само розетката ми остана — отвърна той, — ама все тая. Чух, че ще поемем на път още утре.
— Така ли? — удиви се Рикерт. — Кой го твърди?
Тано сви рамене.
— За всички е ясно. Особено сега, когато младият господар е тук.
„Значи всички знаят повече от младия господар“ — помислих си аз. Ала като нищо да станеше така, че тези „всички“ да се окажат прави.
— Почини си — рече Рикерт. — И хапни нещо. Може да вземеш Дина с теб. Не мисля, че е слагала нещо в уста, след като се събуди.
Нищо, освен няколкото глътки вода, която ми даде Нико. Аз обаче трудно можех да повярвам, че Тано би искал да подели закуската си с мен.
— И сама мога…
— Върви с Тано. Той ще ти покаже фургона с припаси.
Тано взе малко сняг в шепа и затърка ръцете и гърдите си.
— Ставаш съвсем мърлява — рече ми той, като дори изглеждаше леко смутен.