Аз кимнах мълчаливо и си помислих, че бях излязла права — той не бе особено щастлив от факта, че ще трябва да влезе в ролята на водач на малкото чудовище Жрица на срама. Освен това от всички останали той имаше най-голямо основание да ме избягва. Рикерт вероятно ми мислеше доброто, като предложи да последвам Тано, ала добрите намерения явно не бяха достатъчни сами по себе си.
— Фургонът е там — рече Тано и закопча ризата си. — Сигурно има само супа от цвекло. Поне вчера бе така. И завчера.
Той се усмихна накриво.
— Предполагам, че и утре ще предлагат същото, ако изобщо останем тук още толкова дълго. Но поне ще получим топла храна, ако не друго.
Стомахът ми къркореше.
— Няма значение какво е — рекох аз. — Само да става за ядене…
Снегът бе отъпкан от множество стъпки, най-вече на хора, но и на коне и кози. Аз се подхлъзнах и Тано трябваше да ме хване за ръката, за да не падна.
— Хлъзгаво е — рече ми той. — Внимавай.
Аз кимнах и усетих как се изчервих. Сега той сигурно щеше да реши, че съм толкова тромава, че не мога да направя дори и двайсет стъпки в снежната киша, без да падна. Всъщност трябваше да съм благодарна, че той изобщо смееше да ме докосне, вместо просто да ме остави да се пльосна в снега.
Той получи две купи супа от цвекло от дребна стара жена, която разбъркваше съдържанието на една тенджера, по-голяма от нея самата. Във фургона имаше няколко грубо сковани маси с пейки, ала те вече бяха почти запълнени, а и аз не исках да виждам как хората се дърпат настрани или си тръгват, като ме забележат.
— Не може ли да седнем някъде другаде? — попитах.
— Там харесва ли ти? — Тано посочи към мястото с едната купа. — На ствола на дървото.
— Хубаво е.
Ние поседяхме в мълчание известно време и си хапвахме супа, която бе много вкусна, макар и цвеклото наистина да бе основната съставка. Тано поне не избяга от мен при първата удала му се възможност, помислих си аз. Ала бях наясно, че вече не го бе страх от мен.
— Как всъщност попадна тук? — попитах го аз накрая.
Той вдигна рамене.
— Нямаше къде другаде да отида — отвърна ми той. — Не и след като избягах от Дракан. В Ордена на дракона не гледат с добри очи на подобни постъпки.
Да, можех да си представя.
— Трудно ли бе? — рекох аз. — Да избягаш?
— Може и така да се каже. Особено, защото… ние бяхме двама, а Имрик едва ходеше.
Имрик. Момчето, което бе наранило крака си в работилницата за оръжия в Дракана. Именно от това Тано се бе срамувал най-много. Той бе дал дума да пази Имрик, ала не бе успял. Но точно както и в случая с момичето, как се казваше то? Милена? Не, Миона, точно както и тогава, вината не бе на Тано.
— Какво направи?
— Носех го. В продължение на два дни. Докато не ни се удаде случай да отмъкнем едно магаре.
Аз го погледнах косо. Той явно бе доста силен, а и бях чувала, че Имрик е много кльощав, но все пак… Два дни. Накрая сигурно е бил съвсем отмалял.
— Къде е той сега? Имрик?
— Животът в гората не му допадна особено, но той всъщност е доста сръчен и прецизен. Сега помага на Вдовицата в аптеката. Тегли цяровете и такива работи.
— Но не е тук?
Тано поклати глава.
— Не, в момента се намират в едно село не много далеч оттук. За съжаление не могат да останат там още дълго. Не на всички съседи може да се има доверие.
— Вие двамата да не сте роднини?
— Не, но и двамата нямаме близки.
— Защо?
— В Хаселвад… там отраснахме… дойде болест. Някои казаха, че била тръгнала от животните, други — от водата. Ала… част от хората умряха. Бащата, майката и по-малката сестра на Имрик. Аз си имах само мама, която накрая също си отиде.
Колко тъжно. А на всичкото отгоре хората от селото накрая ги бяха оставили на дребния търговец, който на свой ред ги бе продал на Валдраку.
— Моят баща също е мъртъв — рекох аз.
— Ала все пак си го познавала.
— Да, за кратко.
Тано обаче очевидно не можеше да се похвали и с толкова.
— Ако някога имам деца — рече той спокойно, но уверено, — никога няма да ги изоставя. Никога.
Аз си помислих колко верен бе той на Имрик.
— Няма — рекох му аз. — Не мисля, че би го сторил.
Снегът отново бе започнал да се сипе. Оставих купата на земята и заразтривах премръзналите си пръсти. В този миг Тано стори нещо, което съвсем ме стъписа. Мълчаливо и спокойно, сякаш това бе най-естественото нещо на света, той хвана едната ми ръка.