Останах като вцепенена.
— Харесваш ли ме? — промълвих потресено.
— Може би. Толкова ли е ужасно това?
— Не. Не, просто… мислех, че ме мразиш.
— Само понякога.
Не можах да разбера по гласа му дали се шегуваше или говореше сериозно. Имах чувството, че в този миг снегът около мен започна да се стеле по-бавно.
— А ти харесваш ли ме? — попита той. И ме погледна. Право в очите, макар и да знаеше какво ще му струва това.
Мисля, че останах доста време със зяпнала уста.
След това кимнах.
— Да. Харесвам те.
Той отметна глава назад и така се разсмя, че черните му очи заблестяха.
— На какво се смееш?
— Не се смея.
— Смееш се.
Той поклати глава. Ала очите му продължаваха да се смеят. Или поне да се усмихват.
— Пръстите ти са студени — рече ми той.
— Защото навън е студено.
След това пое ръката ми между своите длани и духна по нея, точно както се прави с малко детенце, чиито пръсти са премръзнали.
— Най-добре да се връщам при пещта — рече ми той. — Все още не съм измайсторил розетка на щита.
— Да… така ще е най-добре.
Искаше ми се да го попитам какво видя, като ме погледна в очите, но не посмях. Всъщност в момента аз самата не смеех да го погледна. Бях съвсем объркана. Харесваше ли ме той в действителност или не? Но… поне малко трябваше да ме харесва. Искам да кажа, едва ли щеше да се опитва да стопли с дъха си пръстите на едно момиче, което мрази. Нали?
Тано и „всички“ в лагера се оказаха прави. Още на следващия ден поехме към Хьойландет. Нико, Главният стражар, Кармиан, Рикерт и Тано, и още няколкостотин други хора, на които им бе дотегнало от Дракан. В това число и аз.
Бяхме смехотворно малко на брой в сравнение с войската на Дракан, който по думите на Нико разполагаше с около осем хиляди мъже. Трудно ми бе да си представя какво можехме да постигнем. Въпреки това ни бе обладало някакво странно настроение или по-скоро бяхме изпълнени с очакване. Някои запяха, докато вървяхме. Всички усещаха, че времето за чакане бе изтекло.
— Те не са съвсем наред — рече Нико. — Ако моят план бе чиста лудост, то какво е това?
— Като ужилване от пчела — отвърна Главният стражар. — Но дори и то може да бъде опасно, ако жилото попадне на точното място.
Давин
Ужасна воня
Слънцето бе залязло. То не просто се спускаше надолу по небосклона, а съвсем се бе скрило. А нищо не се случваше.
Загърнах се по-добре с наметалото на Урса и тихо изругах. Защо ли не си опитах късмета? В онзи миг, когато пазачите бяха заети да помагат на ранения си приятел… Може би щях да успея да се измъкна. Да го вземат дяволите Ивайн и обещанието му, „че нещо ще се случи“.
Драконовата кръв кипеше в жилите ми. Вече не усещах студа, а и болката бе понамаляла. Ала ако стъпех внимателно, дали раненият ми глезен щеше да ме издържи. Как иначе щях да избягам? Може би с пълзене?
Тропот на копита. Какво бе това? Горе… при конюшнята. Някакъв прегърбен силует побягна с безшумни стъпки. След това вратата на конюшнята бавно се отвори. Изведнъж настана бъркотия и се чу тропот на копита. Един кон… Не, два коня… Не. Бяха повече, десет, може би петнайсет… Втурнаха се в двора в бесен галоп. Някой от пазачите изкрещя нещо и аз реших да отмъкна един от конете.
Стига да можех.
Животните се щураха уплашени из двора, а драконът ги стресна още повече, като се изправи и започна да съска срещу им. Стига само един от тях… Ето там. Успях да се хвана за гривата на един малък сиво-кафяв кон на жълти петна, оттласках се с помощта на здравия си крак и се метнах по корем на гърба му. Останах да вися така, без да мога да помръдна, а конят се втурна бясно напред и завлачи дрънчащата ми верига след себе си. Точно в този миг се чу гръм. Портата на крепостта се отвори широко и ужасените коне се хвърлиха напред към свободата.
Най-накрая успях да преметна крак и да възседна откраднатия си кон. Може и да бяхме напуснали крепостта, но все още се намирахме в Баур Лаклан. Конете галопираха през улиците, а войниците от Ордена тичаха във всички посоки, за да не бъдат стъпкани. Но… конете ставаха все повече и повече. А някои от тях имаха и ездачи. Ездачи от клана Лаклан. Един от тях бе Ивайн.