— За последен път те предупреждавам. Брой!
Докъде бях стигнал всъщност?
— Осем, девет, десет…
От някой мрачен ъгъл на улицата долетя приглушен смях. След това чух още един глас, подигравателен и мазен, съвсем различен от смразяващия шепот.
— Добро момче.
Това без съмнение бе жена. Следователно бяха минимум двама и единият имаше арбалет. И така аз седях под дъжда и броях — двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет. Чувствах се като пълен идиот и не смеех да се изправя. Точно бях стигнал до шейсет и три, когато чух гласа на Нико зад мен.
— Давин, наред ли е всичко?
О, да, направо е прекрасно. Бях премръзнал, мокър и ядосан. Вратът ми кървеше и горях от желание да хвана Нико за гърлото и да го накарам да си признае с какви луди убийци се бе забъркал.
— Че какво да не е наред? — попитах сърдито и се изправих. — Просто си седя под дъжда и се упражнявам да броя до сто.
— Давин…
Аз обаче нямах желание да обсъждам случилото се.
— Не е ли по-добре да се приберем? Или поне да намерим сушина?
Нико ме погледна. Той нямаше нито шапка, нито връхна дреха. Явно веднага се бе втурнал след мен. Косата му бе прилепнала към челото на тъмни, сплъстени кичури.
— Това май не е лоша идея — рече той.
И така, ние се запътихме към дома на Управителя, сякаш нищо не се бе случило и нямаше никакъв мъж с черна пелерина, нито нож, нито арбалет.
Аз обаче не си въобразявах. Все още нямах представа кой бе непознатият или какво бе дал или получил от Нико. Само един от нас бе имал полза от случилото се — Нико вече бе наясно, че го държахме под око.
По-късно, когато се върнахме в дома на Управителя, Салан каза на Нико, че трябва да се срещне с няколко души. Аз се извиних под претекст, че трябваше да се преоблека, и най-голямата дъщеря на Управителя ни заведе до една стая на горния етаж, където щяхме да пренощуваме. Дина и Роза ни последваха. Веднага щом момичето, Маери, затвори вратата след себе си, те ме заразпитваха нетърпеливо какво бях научил. За жалост не можах да им кажа почти нищо.
— Нарани ли те той? — попита Дина притеснено, когато й разказах за засадата. — Нека да погледна.
— Нищо ми няма — троснах се аз раздразнено. Исках да забравя за нападението. Хващаше ме срам, като си помислех как лежах по корем в дъжда, с опрян във врата нож. Освен това раната не бе голяма, а и бе спряла да кърви.
— За жалост не успях да разбера нито кой, нито откъде идва. Така че пак сме там, откъдето тръгнахме.
— Не си напълно прав — възрази Роза.
— Какво имаш предвид?
Роза сви леко притеснено рамене и остави една намачкана хартийка на масата.
— Какво е това? — попита Дина.
— Бележката, която Нико получи от непознатия.
— Как успя да я вземеш?
Роза сведе поглед надолу и се изчерви леко.
— Ами, ами… не беше особено трудно.
Аз я стрелнах с поглед.
— Откога си станала толкова сръчна джебчийка?
— Пак ли започваш! — изсъска тя. — Колко пъти да повтарям, че не съм крадла.
— Не, но… — спомнях си добре какво се бе случило последния път, когато намекнах, че Роза тълкува по свой собствен начин отношенията „мое-твое“. Плесницата бе отекнала в цялата къща, а и аз си я бях заслужил, защото тя всъщност нищо не бе откраднала. Доста странно бе обаче, че бе успяла да вземе бележката от Нико, без той да забележи.
— Просто не всички…
— Искаш ли да видиш какво пише на нея или не? — попита ме тя враждебно.
— Разбира се, че искам.
— Тогава стига си питал!
Дина взе бележката и я разгърна.
— „Сребърния вълк“, вдругиден, преди зазоряване — прочете тя. — Какво пък ще рече това?
— Трябва да е място за среща — казах аз. — Може би кръчма.
— Или кораб — добави Дина. — Дали в пристанището има съд с такова име?
— Можем лесно да разберем — рекох аз. — Трябва само…
Роза замаха с ръце.
— Шшшшт — сопна се тя. — Дай ми това. Някой идва.
Тя бързо пъхна хартията в джоба на престилката си в последния момент преди Нико и Салан да влязат в стаята.
— Казвам ти, прекалено е скъпо — изръмжа Салан. Явно с Нико водеха някакъв спор.
— Винаги е така, когато продуктите не достигат — възрази Нико. — Мисля, че трябва да купим и дори да сме благодарни, че изобщо успяхме да намерим брашно.