Те насочваха стадото коне по улиците, изведоха го от Баур Лаклан и спряха, едва когато се намирахме далеч навътре в пустошта.
— Е, момче, ти успя — рече Ивайн, когато най-накрая си отдъхнахме… — Браво.
— Това ли бе целта ви? — попитах аз, все още малко ошашавен. — Да откраднете стадо коне?
— Не — рече Ивайн, сякаш бях леко умствено изостанал. — Това бе за отвличане на вниманието на драконовата банда. Още не са открили най-важното, което се случи през тази нощ.
Най-важното?
— И какво е то?
— Имаше доста хора, изпаднали в беда, нали? Рибарите от Арлайн и още няколко. Трябваше да ги измъкнем. За щастие до крепостта водят няколко неизвестни на Дракан пътеки.
— Означава ли това… Спасихте ли и децата? В противен случай всичко е било напразно!
Сигурен бях, че поне Обайн с готовност щеше доброволно да се предаде в плен, ако Маери също не бе освободена.
— Това бе планът.
— Всички ли спасихте?
— Не съм гледачка, момче. Трябва да изчакаме, докато се срещнем с тях. Тогава ще разберем.
Това стана малко преди зазоряване. Хората от Лаклан бяха успели да освободят всички деца, без три.
А горе, в планината, Хелена Лаклан ги очакваше да ги приюти в скривалището си. Някои от рибарите решиха да последват децата. Ала други, сред тях, разбира се, бе и войнственият Обайн, се присъединиха към хората на Ивайн.
— Тоя дявол не мой да мисли, че ша му се размине леко — рече Обайн. — Само кажи. Кво мойм да сторим, за да му вгорчим живота.
— Дракан ще поеме към Скайарк — рекох на Ивайн. — Той мисли, че Нико е там.
— Така ли? — удиви се Ивайн. — И отде му е хрумнала таз мисъл?
— Ами аз му го казах.
Ивайн ме гледа дълго.
— Скайарк е доста голям залък дори и за един дракон — рече той накрая.
— Точно това си помислих и аз.
По загрубялото лакланско лице на Ивайн се разля злобна усмивка.
— Понякога, момче, понякога се оказва, че не си чак толкова глупав.
— Благодаря — рекох. — Но ще е още по-добре, ако предупредим Скайарк навреме.
— Да, мой и да си прав. — Ивайн се обърна към останалите лакланци: — Свайбен. Гевин. Тръгвайте напред в галоп. Предупредете Астор Ская, че Дракан е на път към крепостта. Ша му отнеме няколко дни, особено ако реши да замъкне дракона със себе си, но все някога ще стигне.
Двама от мъжете се метнаха на седлата и се втурнаха напред, сякаш самият Дракан ги гонеше. Което донякъде бе вярно. Ние, останалите, ги последвахме в малко по-спокойно темпо, което обаче бе доста бързо за насиненото ми тяло.
— Ами ние? — попитах. — Ние накъде отиваме?
— В Скайарк, разбира се — отвърна ми Ивайн. — Да не мислиш, че искам да пропусна веселбата?
Пътят бе труден дори за ездачи, които бяха силни, отпочинали и здрави. Успях да го издържа само благодарение на малкото шишенце на Дракан. Ако не отпивах от него, щях да се строполя от коня.
— На кво вони така? — попита един от лакланците, който яздеше близо до мен. — От тебе ли е, Обайн? Я кажи, да не си се търкалял в кози лайна, а?
Обайн му отвърна с още по-гадна обида, която накара всички останали да се разхилят високо. Аз обаче знаех, че не Обайн вонеше, а аз. Цялото ми тяло вонеше, от драконовата кръв.
Вече обаче не бе като първия път. Добре си спомнях онова диво чувство на свобода и арогантност. Сега обаче не бе така. Кръвта ми помагаше да продължа напред, ако отпивах по една малка глътка на всеки втори-трети час. Така спираше да ми се гади, а и болката намаляваше. Освен това в съзнанието ми настъпваше тишина. Това бе всичко. Не знам дали огромната разлика се дължеше на факта, че отпивах колкото се може по-малко от време на време, или просто защото не ми бе за първи път.
Яздихме през цялата нощ. На зазоряване направихме малка почивка, но само колкото животните да пийнат вода и да похапнат малко. След това отново се качихме на конете.
— Ще издържиш ли, момче? — попита ме Ивайн, който бе забелязал с колко усилия успях да се кача на гърба на пъстрия си кон.
— Да — само му отвърнах аз. Което си бе вярно, стига да отпиех още глътка от шишенцето.
— Какво пиеш? — попита Обайн любопитно. — Цоцаш от него като яре от шише. Мой ли да опитам?
— Няма да ти хареса — казах му аз. — Това е лекарство. От мама.
Бързо пъхнах шишето обратно под ризата си. Може би ще сметне, че бях пълен неблагодарник, като се има предвид, че той веднъж ми даде чорапите си. Ала Обайн не каза нищо повече и остави шишето ми на мира.