Следобед заваля сняг. На големи леки парцали, заскрежени и хрускащи. Ако отметнеш глава назад и погледнеш нагоре към сивото небе, направо можеше да ти се завие свят, докато ги гледаш как завихрено се стелят надолу. Трябваше да се хвана за гривата на коня, за да не падна. От това най-дълбоката рана от ноктите на дракона се отвори за стотен път. Устата ми горчеше, но не заради драконовата кръв. Тази горчилка бе от треска. Раната ми се бе възпалила, бях сигурен.
Минахме покрай пътя, водещ до Баур Кензи, ала не тръгнахме по него.
— Няма ли да ги предупредим? — попитах Ивайн. — Ако Дракан дойде насам скоро… мама и Мели. Мауди и останалите…
— Те вече знаят — отвърна ми той. — Мауди Кензи вече отведе клана си горе, в планината. Всички тръгнаха, и силните, и слабите. Тя знае, че Баур Кензи не би могъл да се защити от драконовата войска.
Това означаваше ли, че и мама бе поела нагоре? Да, сигурен бях, че е така. Тя вече бе станала част от клана, доколкото това бе възможно за някого, чиито прародители не бяха носили техните отличителни наметала и не бяха пасли овце с прародителите на Мауди.
Ние също бяхме тръгнали нагоре, по планините. Пътеката се издигаше ли издигаше, а и снегът все повече се засилваше. Навсякъде около Скайарк имаше сняг, огромни количества сняг. Снежната шапка по най-високите върхове не се стапяше никога, дори през лятото. А макар и проходът Скайлер да не бе на някой връх, той бе разположен доста високо и представляваше тесен пролом между две масивни планини — Орлов връх на север и Сивата вдовица на юг.
Планините се издигаха отвесно от двете страни на пътя. Пред нас се извисиха назъбените стени на Скайарк със синьо-жълтите знамена със златен орел, който се виждаше дори през снежната пелена. Истинските орли, иначе толкова много по тези места, се бяха прибрали по гнездата си и изчакваха снежната буря да отмине.
Крепостта Скайарк всяваше необичайно чувство на страх.
Бях идвал тук и преди, неведнъж. Спомнях си ясно какво бях изпитал първия път. Имах усещането, че съм ядка, попаднала между зъбците на лешникотрошачка. Никой не можеше да се измъкне невредим от желязната схватка на Скайарк. Напомних си, че бяхме на един и същи фронт в тази война и се надявах и Астор Ская да мислеше така.
— Кой е там? — извика пазачът на портата.
— Мъже от клана на Лаклан — провикна се Ивайн в отговор. — Мир между клановете, Ская! Пуснете ни да влезем в негово име.
— Добре, добре — последва някак рязко отгоре. — Идваме. Твоите вестители вече бяха тук.
Портата се отвори и ние влязохме вътре. Въпросът беше колко време щеше да измине, преди Дракан и войската му също да потропат на нея.
Множество хора. Това бе първото нещо, което се набиваше на очи, докато яздехме между стените на Скайарк. В този момент тук имаше много повече хора, отколкото последния път, когато бях в крепостта. Не само въоръжени мъже, макар и техният брой да бе наистина значителен, но и жени, деца и старци. И… сумата багаж — това бе точната дума. Каси, сандъци, дисаги… дори мебели. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше струпани дисаги. На някои места дори можеше да се види покъщнината от цял дом, прибрана под корабно платно.
Ивайн се намръщи.
— Това е лошо — изръмжа той. — Кво ша стане, ако започнат да ни обстрелват с огнени стрели? Астор Ская трябваше да ги държи по-изкъсо.
Едно малко момче, най-много три-четиригодишно, пребяга пред нас, заливайки се от смях. След него търчеше малко по-голямо момиче.
— Тули! Тули, ела тук!
Той едва не се блъсна в коня ми, който отметна шия. Отново ми се наложи да се хвана за гривата му, за да не падна. Наясно бях, че даже и шишенцето с драконова кръв вече не можеше да ми помогне кой знае колко. Бях останал съвсем без сили.
— Това тук е като разграден двор — въздъхна Ивайн. — Ехо! Къде можем да оставим конете?
В този момент зърнах две руси плитки, които ми се сториха познати.
— Роза?
Тя беше. Роза спря стреснато на място и така внезапно се извърна, че най-горният пласт от купчината пране в кошницата й за малко да падне на земята.
— Давин!
Само след седем крачки се озова пред муцуната на сиво-черния ми кон.
— Ти изглеждаш ужасно — рече ми тя. — Какво ще стане, като те свалим от горкото животно?
— Не знам — признах си аз. — Не мисля, че мога да ходя сам. Ами… Салан. Той… добре ли е?