— Добре е силно казано — отвърна ми Роза. — Но се пооправи. Мисля, че ще оживее. Ела, Давин. Дай да ти помогна, преди да си се строполил от само себе си на земята.
Тя остави кошницата и ме хвана за ръката. Аз се плъзнах надолу от седлото, като се постарах да стъпя на здравия си крак. Роза се шмугна под мишницата ми и ми помогна да се подпра на нея.
— Уф — рече тя. — Определено имаш нужда от баня.
— Вече не си спомням кога се къпах за последно. Ех, де една баня да можеше да премахне цялата воня.
След това стъпих с болния крак на калдъръма и за миг забравих за всичко останало.
— Давин, какво има?
Не можех да й отговоря. Наложи се да впрегна всички сили, за да не завия като ужилено от оса прасе.
— Кракът му е наранен — рече Ивайн. — А също и ръката. Момчето хич не е добре.
— Защо не сте направили нещо по въпроса? — попита Роза ядосано. — Та той едва се държи на крака.
— Трябва да се радва, че не свърши като войник от Ордена на дракона — рече на свой ред Ивайн. — Освен това нямахме време да спираме и да се любуваме на пейзажа. Обайн, помогни на момичето. Той вече хич не е малък.
Обайн скочи от коня и ме хвана от другата страна, след което ме завлачиха през двора на крепостта към мястото, което Роза нарече лечебното крило.
Лечебното крило. Салан. Означаваше ли това…
— И майка ти е тук — рече ми Роза. — Хайде, Давин, само още няколко крачки.
По-скоро ми се искаше да се върна обратно, да избягам на километри оттук. Мама. На това място. Сега. Почувствах облекчение при мисълта, че е на сигурно място, ако изобщо крепостта можеше да бъде наречена така, след като войските на Дракан бяха на два дни път оттук. Ала при мисълта, че трябва да се изправя лице в лице с нея…
— Слушай, момче — рече ми Обайн. — Няма да е зле да ни помогнеш малко и сам…
В сравнение с тълпата навън, в лечебното крило бе доста тихо и празно. Вече бяха наредили леглата, макар и все още да нямаше много болни и ранени, които да положат в тях. В края на едната редица лежеше Салан. Мама бе седнала до него и го държеше за ръката.
Мисля, че ни бе чула да идваме. Освен това си мисля, че нарочно не пусна ръката му. Искаше да ги видя. Когато обаче забеляза с колко усилия ме влачеха напред, веднага се изправи.
— Давин!
— Не е толкова зле — рекох аз, макар и да знаех, че скоро щеше сама да разбере, че имах температура и раната ми бе възпалена. — Само си ударих крака.
— И ръката — допълни Роза. — Освен това вони на пот като свиня. Извинявай, Давин, но е така.
Тя не спомена нищо за другата миризма.
— Сложете го да легне там.
Те ме завлякоха до леглото, точно срещу това на Салан. Мама бе застанала до ръба му и веднага ме измери с поглед.
— Имаш температура — рече тя.
— Да, така е.
— Роза, донеси малко топла вода. Парцали и бинт. И потърси малко дрехи, тази риза вече за нищо не става. Къде те боли най-много?
В този миг едва ли не се радвах, че бях пострадал. Това означаваше, че щяхме да отложим разговора за Дина, Нико и Салан за по-късно. Известно ми бе, че това примирие нямаше да трае дълго, но то бе добре дошло, колкото и кратко да продължеше.
— Нещо не е наред с глезена ми — отвърнах й аз. — Освен това… имам рана на ръката, която май е възпалена. — Не й казах от какво бе раната.
Тя кимна.
— Дай да погледна.
Тя махна от крака ми каквото бе останало от вълнения чорап на Обайн. Роза не можа да сдържи въздишката си. Нямаше кой знае колко за казване. Кракът ми бе ужасно подут и безформен, а на всичкото отгоре бе и синьо-черен.
— Какво си направил с него? — попита ме мама.
— Бяха ме оковали — рекох аз. — Освен това имаше един дракон, който реши да си поиграе с мен като с топка.
— Давин… — рече ми Роза с невярваща интонация.
— Ако не ми вярвате, попитайте Дракан — рекох сърдито. — Той стоеше и го поощряваше.
— Това поне обяснява миризмата — рече мама.
— Така ли вонят драконите? — попита Роза.
— Горе-долу — каза мама. Тя бе започнала да опипва глезена, а аз трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя.
— Та той е изкълчен! — възкликна мама. — От колко време е така?
Трябваше да се замисля малко, защото бях изгубил представа за времето.