— Четири дни. Май.
Поне така си мислех.
— Тогава няма да е лесно.
Тя повиши глас:
— Аллин!
От всички хора, които познавах, само мама и Роза се обръщаха към Барутлията с истинското му име. Как се зарадвах само да видя луничавото му лице, когато той влезе на бегом в лечебницата.
— Давин — рече той, — с Лаклан ли дойде?
Ала преди да дочака отговор, той възкликна:
— Ау, как вониш!
— Благодаря — рекох аз. — Ти също не си кой знае колко чист, ако искаш да знаеш.
Едната му буза бе изцапана със сажди, а ръцете му изглеждаха така, сякаш ги бе намазал с гъша мас и ги бе зарил в пепелта, точно както постъпваха принцовете от приказките, когато искаха да се предрешат като просяци.
Той се разсмя.
— Помагам на учителя Маунус с едно нещо — каза ми Барутлията. — Изчакай малко, шъ са чуе.
Тези думи, казани от устата на Барутлията, не вещаеха нищо добро. Неслучайно му бяха лепнали този прякор.
Мама погледна ръцете му с неодобрение.
— Опитай се да не докосваш нищо тук, вътре — нареди му тя. — Аллин, имам нужда от силен мъж.
Барутлията гордо се изпъчи.
— На вашите услуги! — рече той и вдигна ръка за почест. От това лицето му получи ново саждено петно.
Видях как мама потисна напиращата към устните й усмивка.
— Някой, който е малко по-силен, Аллин — рече тя. — Кого познаваме?
Барутлията сякаш малко се посмали, като спукан свински мехур. Той погледна към Роза, за да провери дали му се смееше. Тя му бе слабост, но не само защото готвеше вкусно. Което определено имаше значение, ако се казваш Барутлията…
— Киллиан си го бива — рече той. — Салан е по-силен, ала… — Той хвърли бърз поглед към леглото, където лежеше Салан. Очите му бяха затворени. Мисля, че спеше.
— Ами доведи Киллиан тогава — рече мама само. — А, и Аллин…
— Да?
— Измий си ръцете, преди да се върнеш, става ли? Помещението, където човек се грижи за болни и ранени, трябва да е чисто.
— Дадено — успокои я той и отново изчезна. Аз му завидях за двата здрави крака, на които можеше да тича.
След малко при нас влезе Киллиан Кензи. Не знам дали Барутлията го бе предупредил, но и двете му ръце, и лицето бяха значително по-чисти, отколкото бях свикнал да ги виждам.
— Барутлията каза, че имате нужда от помощ.
Мама кимна.
— Глезенът на Давин е изкълчен. Някой трябва да го намести, а аз не съм достатъчно силна.
Ау. Ау и пак ау. Това звучеше… Това звучеше ужасно.
— Сигурна ли си? — попитах аз, макар и добре да знаех колко глупав бе този въпрос. — Може би само е навехнат?
— Давин, изкълчен е. И ако искаш някога отново да можеш да стъпиш на него, то Киллиан трябва да го намести.
Ох, какво ли не бих дал за глътка драконова кръв сега. Една голяма глътка. Но в същото време не можех да извадя шишенцето, без всички да видят, че го имам. Освен това не исках и да си помисля дори как щяха да реагират мама и Роза, когато откриеха какво съдържаше то. По-скоро бих понесъл болката от големите юмруци на Киллиан.
Така и стана. Не се гордея с това, но виках като момиче. Крещях толкова силно, че Салан се събуди. Накрая обаче… усетих как глезенът ми се намести. Човек дори можеше да го чуе. В същия миг като с вълшебна пръчка болката намаля. Все още я усещах, но вече бе съвсем поносима.
— Вече почти не ме боли — рекох удивено.
— Така е — каза мама. — Все още ли мислиш, че бе просто навехнат?
Промиването и превързването на раните от ноктите на дракона бе нищо в сравнение с наместването на глезена ми. Дори успях да скрия шишенцето под възглавницата, преди да ме измият. Всичко бе някак странно. Сякаш отново бях дете. Едно бе да ме миеше мама, но Роза… Не ми харесваше, че тя щеше да ме види толкова мръсен. Мама ми даде да изпия два различни вида чай. Единият бе от брезова кора, а другият бе букет от ужасни на вкус билки. След това се върна при леглото на Салан.
— Ще се оправи ли? — попита Салан.
— Да — отвърна му мама, — ако прави, каквото му кажа.
Нямаше съмнение, че последното изречение бе предназначено за моите уши.
— Добре — рече Салан, — щот когат и двама отново се изправим на крака, тоя гадняр ще получи такъв удар по главата, че ша си помисли, че мой да лети.
Спах през по-голямата част от деня. Ала сънищата ми не ме оставяха на мира. Един път се събудих от собствения си крясък, който все още ехтеше в стаята. Салан ме погледна от леглото си, ала нищо не каза.