— Мойм и сами да видим! — извика Астор Ская. — Умът ми обаче не побира за какво му е този огромен глупав звяр.
— Драконът е гладен — продължи рицарят Ворис спокойно. — Ще изяжда по едно дете на ден.
— Кво?
— Всеки ден… Докато Скайарк не се предаде. Но няма да му даваме тези деца — децата на Дракона, те са добри деца. Вместо това ще получава вашите хлапета. Имаме достатъчно много от тях.
Той обърна коня си и се отправи назад към войската на дракона с малките войници по петите.
— Да забия ли една стрела в гърба на таз свиня? — попита един от стрелците с лък.
— Не — отвърна му Астор Ская. — От това разстояние може случайно да уцелиш някое от децата.
— Вярно ли е? — рече мъжът до мен. — Че има деца от Хьойландет, които да хвърли на дракона?
— Вярно е — отвърнах, като си помислих за тримата малчугани, които не бяхме могли да спасим от Баур Лаклан. А със сигурност имаше и други. Може и да не бяха от Хьойландет, но и те бяха деца, независимо откъде идваха.
— Той трябва напълно да се е побъркал.
Не бях сигурен дали съм на същото мнение. Че беше болен, нямаше съмнение. Ала… той много добре знаеше какво прави. Винаги използваше най-добрите средства при завземането на всеки нов град, независимо колко противни и гадни ги намираха останалите. В Суларк бе сипал отрова във водата, а в Аркмейра си бе играл на броилка. Едно, две, три, четири — ти ще мреш. Така бе убил една пета от мъжете. А сега очевидно бе решил, че пътят към вътрешността на крепостта Скайарк минаваше през… хм, какво бихме могли да кажем всъщност? Нашите глави или нашите сърца? Колко деца трябваше да убие, за да ни сломи? Тук не ставаше въпрос единствено за тези, които щеше да даде на дракона. Ами ако наистина изпратеше малките си войници срещу нас? Тогава и ние щяхме да се превърнем в детеубийци. Колко ли време щяхме да издържим, без сърцата ни да изгубят желание да се бият?
Добре знаех какво би казал Нико. Не трябва да се жертва животът на нито едно дете. Нито едно дете не биваше да умре. Ала как щяхме да успеем да го предотвратим?
— Дали не бихме могли да ги освободим? — попитах аз. — Децата.
— Ще трябва да опитаме — отвърна съседът ми. — Ала… Погледни тази войска. Та те са безчет. Безнадеждно е.
Изругах бавно и цветисто. След това се обърнах и закуцуках към стълбите.
— Накъде си тръгнало, момче?
— Ще поговоря с един познат.
Открих Барутлията точно където очаквах. В онзи край на ковачницата, който учителят Маунус бе превърнал в свой работен кът. Двамата стояха наведени над нещо в глинено гърне.
— Мой да се наложи да сложим още селитра — рече Барутлията.
— В никакъв случай, млади момко. Не теб искаме да убием.
— Ала, за да стане бързо…
— То ще си свърши работата, не го мисли. Въпросът е как бихме могли да го качим там горе. А, добър ден, Давин. Виждам, че отново си на крака.
— Какво майсторите вие двамата? — попитах.
Барутлията се разсмя.
— Нещо, което ша каже „бум“! — рече той.
— А да не би да може да убива и дракони?
Барутлията повдигна и двете си рижави като лисица вежди.
— Дракони? — изуми се той. — Дракан е довел със себе си дракони?
— Един, но това стига. Е? Ще свърши ли работа?
— Така мисля — рече учителят Маунус. — Ако успеем да го задействаме както трябва.
Лицето на Барутлията придоби замечтано изражение.
— Представете си само ако видим сметката на един истински дракон — рече той. — Страхотно, а?
— Да — рекох аз. — Много би ми се искало да успеем. Особено с този. Хайде, разкажете ми с какво всъщност се занимавате.
Учителят Маунус се прокашля.
— Чуй сега, млади Давин. Какво мислиш, че майката ти ще каже по този въпрос?
— Нямам си ни най-малка представа — отвърнах му аз с две думи. — А и не възнамерявам да я питам.
Изчакахме, докато се стъмни. Войската на дракона все още бе на същото място. Можехме да я видим, но не можехме да я стигнем. А драконът, който приличаше на дълга сива змия, бе най-отпред, заобиколен от огромни огньове, които да го топлят.
Учителят Маунус най-накрая обеща да не каже нищо на мама. Мисля, че желанието му да види дали творението му работеше, надделя над другото.