Освен това нямаше да му е особено лесно да открие други двама доброволци, достатъчно луди, за да сторят намисленото от мен и Барутлията.
— Сигурен ли си, че кракът ти ще издържи? — попита ме Барутлията. — Пък и не само той. Ти ще издържиш ли?
— Естествено. Иначе нямаше да го правя.
Той ме погледна.
— О, не, щеше и още как. Ти никога не знаеш кога да спреш.
— Добре съм, казвам ти.
Той вдигна рамене.
— Добре тогаз. Ала ако се проснеш насред пътя, недей да очакваш да те нося.
Аз се изправих.
— Накъде си тръгнал?
— Забравих ножа си.
— Побързай тогава. Скоро ще се стъмни.
Преминах през двора на крепостта до лечебницата. Вътре цареше сумрак и тишина. Можех да чуя дишането на Салан, бавно и спокойно. Това ми вдъхваше надежда, че той спеше. Аз се промъкнах до леглото, където спях, когато, разбира се, ми се случеше да спя. Тази нощ едва ли щях да стигна до него.
Пъхнах ръка под възглавницата. След това я вдигнах. После вдигнах и одеялата, а накрая и матрака. Развалих цялото легло, ала нямаше полза.
— Това ли търсиш? — попита ме Роза.
Подскочих и се извъртях. Тя седеше в ъгъла, при леглото на Салан. А в ръката й съзрях моето шишенце с драконова кръв.
— Дай ми го — рекох.
— То вони на дракон — рече тя. — Какво има в него?
— Нищо. Просто ми го дай.
— Не мисля, че искам. Каквото и да е то… според мен ти вреди.
Хвърлих възглавницата и завивките обратно на леглото. Защо винаги трябваше да поучава? Аз обаче се опитах да си сдържа нервите и спокойно й рекох:
— Престани, Роза. Не е кой знае колко важно.
— Давин, искам да знам какво е.
— Нещо, което получих от един… лакланец. Нали знаеш, да те топли.
Ала тя поклати глава.
— Лъжеш. И знаеш ли какво, Давин? Това изобщо не ти се удава. Винаги ти личи от няколко километра разстояние.
Не я чувах. Вече почти можех да я стигна. Още една стъпка… Аз се хвърлих напред и я хванах за китката. Шишенцето излетя от ръката й и се търкулна по пода. Трябваше да се просна по корем на пода, за да успея да го хвана преди да изчезне под леглото на Салан. От това раните по ръката ми отново ужасно ме заболяха. Те още не бяха зараснали напълно, но това нямаше значение. Шишенцето отново бе у мен.
— Кво става, момче? — попита Салан сънено. — Не мой ли вие двамата да идете да се карате некъде другаде?
Роза се изправи важно.
— Не се налага — рече тя. — Нямам намерение да се бия повече с него. Що се отнася до мен, той може да прави каквото поиска.
След това тя излезе от стаята.
Останах там, в полумрака, стиснал шишенце в длан. Само допреди миг исках единствено тя да ме остави на мира. Бях постигнал своето, ала това не ме зарадва.
— Кво си направил пак? — попита Салан.
— Нищо.
— Мда-а. И мислиш, че ша ти повярвам?
— Нали я чу? Няма да се караме повече.
Салан изръмжа.
— Слушай ся, момко. Не е новост вие двамата да се заяждате един с друг. Тва е напълно нормално. Когат спрете да се карате обаче, започвам да се притеснявам.
Отворих шишенцето в сянката на вратата, когато излязох от лечебницата. Не бе останало много. Изпих всичко и изхвърлих шишето на боклука. Изведнъж осъзнах, че ако с Барутлията успеехме с начинанието си, драконът скоро щеше да е мъртъв. С това и драконовата кръв щеше да свърши. Поне от тази страна на планината Скайлер.
Това ме накара да се разколебая, а сетне да изпитам срам от колебанието си. Защото, ако драконът оцелееше, Дракан щеше да започне да го храни с деца.
Срам. Съдържанието на шишенцето не бе достатъчно, за да ме ободри напълно, но това вече нямаше значение.
— Ето — рече Барутлията и ми подаде един бял чаршаф.
— За какво ми е той?
— Ще ти трябва, когато стигнем до снежните преспи — отвърна ми Барутлията. — Така няма да се виждаме толкова.
Може и да бе прав. Свих чаршафа и го пъхнах под ризата. Ако го сложех веднага, щях да приличам на призрак, който се разхожда по тъмната крепостна стена.
Там, разбира се, имаше хора. Стражи и тем подобни. Те обаче вече ни познаваха с Барутлията и ни извикаха едва когато започнахме да се катерим по скалата над крепостната стена.