— Само да си посмял да ми спретнеш подобен номер отново! — каза Барутлията, когато накрая успях да се изкача при него.
Аз му подадох кожените панталони и се разсмях в мрака.
— Кво сега? На кво се смееш?
— На теб. Не знам. Може би трябва да променим малко прякора ти. Може би трябва да започнем да ти викаме Голотията?
На лицето му се изписа такова изражение, сякаш му се искаше отново да ме бутне през ръба. Накрая обаче и той самият се разсмя. Седяхме на скалната издатина, насред мрака, и така се хилехме, че коремите ни заболяха. Това харесвам в Барутлията. Той всъщност е по-шантав и от мен.
Накрая се стегнахме и изкачихме последните метри до напомнящата на заек скална тераса. Барутлията внимателно извади две глинени гърнета от раницата. Те обаче ми се видяха някак малки.
— Сигурен ли си, че това е достатъчно? — попитах аз.
— Така каза учителят Маунус. А него го бива да смята.
Може и така да бе. Ала това, че сметката излизаше на хартия, не означаваше, че щеше да се получи и в действителност.
Барутлията извади няколко метални пирони, малък чук и навито въже. След това внимателно заби пироните в скалата и застопори здраво гърнетата. После извади от тях фитила. Той бе доста дълъг и миришеше на нещо, сякаш бе топен в смола.
— Готов ли си? — попита ме Барутлията.
— Да.
Извадих огнивото от кожената кесия, която носех на колана си, и успях да запаля фитила при втория опит. Малкият пламък заприпка бързо по него и започна да настъпва към гърнетата.
— Тръгвай — нареди ми Барутлията. — Колкото краката те държат.
Ние тичахме и се катерехме, колкото се може по-бързо, докато не се отдалечихме достатъчно много от скалната издатина. След това зачакахме.
— Колко време ще отнеме? — попитах.
— Още малко — отвърна ми Барутлията задъхано. — Мълчи сега!
Сякаш щях да проваля всичко, ако говорех. Той обаче сигурно се бе заслушал в тихото пращене на запаления фитил.
В този момент се сетих за нещо.
— Барутли?
Той въздъхна.
— Да?
— След като си имал въже в раницата, защо не го използвахме, когато имах нужда?
Той ме погледна със зяпнала уста.
— Въжето в раницата…
След това отново започна да се смее.
— Бях го забравил!
В този миг откъм гърнетата се чу гръм. Не бе толкова силен, колкото очаквах, и се почувствах леко разочарован. Това ли бе всичко?
После се чу пукот, последван от силен глух тътен, а земята под краката ни се разтресе. Снегът от половината склон се откъсна и се спусна надолу, към клисурата.
— Света Магдо… — прошепнах аз. — Гледай, гледай, Барутлия!
Бе като огромна вълна, огромна сиво-бяла вълна от сняг, мръсотия и скални отломки. Тя се търкаляше надолу, все по-бързо и по-бързо, а миниатюрните хора на дъното на пропастта нямаха време да избягат. Това се отнасяше и за дракона. Той вдигна глава, отвори паст и мисля, че изсъска. След това обаче лавината се стовари отгоре му и той на свой ред изчезна в търбуха на едно по-могъщо чудовище — бялата смърт.
— Вие ли сторихте това? — попитаха пазачите на стената, когато се върнахме. — Вие ли бяхте, момчета?
— Да — отвърна им Барутлията гордо. — Освен това мога да ви кажа, че драконът изглеждаше доста изненадан…
Аз си премълчах. Глезенът отново бе започнал да ме боли, ръката — също. Вече не можех да направя нищо по въпроса, не ми бе останала нито капка драконова кръв. А и вероятно никога вече нямаше да получа нова.
— Цялата клисура е пълна със сняг — рече един от пазачите. — Но едва ли може да се надяваме, че сте ги убили всички до един?
Поклатих глава.
— Най-много… около няколкостотин. Ала драконът е мъртъв, вече не би могъл да го използва. Освен това ще им се наложи да си проправят път през снега, за да продължат към нас. Спечелихме малко време, ако не друго.
— Да — рече ми стражът. — Така е. Два дни или дори три. Добра работа, момчета.
Отново ме втресе. Лежах в леглото и треперех, обливаше ме студена пот и сънувах кошмари. На няколко пъти дори чух гласа на Дракан: „Ако отпие сам, е мой“. Друг път пък не можех да прогоня мисълта, че той вероятно разполагаше с още драконова кръв, може би имаше поне едно малко шишенце? Тогава силно ми се приискваше да се втурна навън от крепостта Скайарк, да се промъкна в лагера му и да го отмъкна изпод носа му. Веднъж дори успях да стигна до вратата на лечебното крило, преди мама и Роза да успеят да ме спрат. А гласовете не спираха да шепнат в главата ми, по-силно от всякога.