… твоето име е Убиец…
… колко много си убил вече…
Тогава чувах собствения си глас, който казваше на пазача: „Най-много няколкостотин.“
Снегът ги погълна. Бялата смърт ги изяде, както и дракона. Може би не всички бяха рицари от Ордена. Може би някои бяха обикновени хора, като рибарите от Арлайн, които служеха на Дракан по принуда. Хора, чиито семейства ги чакаха някъде, които липсваха на своите деца, майки и съпруги. Бялата смърт, която им изпратихме, не правеше разлика между добро и зло, тя поглъщаше всичко по пътя си. Не бях сигурен дали в търбуха й не бяха попаднали и деца.
Може би войната не бе за мен, помислих си аз в един кратък миг на почивка между пристъпите. Може би съм като Нико. След това ме осени друга мисъл. Може би никой човек не го биваше да воюва, ала какво друго можеше да стори, когато войната все пак почукаше на вратата?
Температурата ми не спадаше. Мама ме наливаше с кани чай от брезова кора. С Роза тъпчеха сняг в калъфки, които нареждаха около мен, ала нищо не помагаше. Аз треперех ли треперех, и така се потях, че им се налагаше непрекъснато да сменят спалното ми бельо.
Коя нощ бе сега? Бях изгубил представа за времето. Във всеки случай знаех, че бе нощ и че мама бе застанала до ръба на леглото ми.
— Погледни ме, Давин.
Не използва интонацията си на Жрица на срама, ала въпреки това нямаше как да не й се подчиня.
— Това драконова кръв ли беше?
В този миг разбрах, че Роза ме бе изклюкарила. Не отговорих, ала мама прочете истината в очите ми.
Отпуснах клепачи. Знаех, че заслужавах цялата неприязън, която може би изпитваше в момента.
Мисля, че това се случи няколко часа по-късно. Лежах в полусън, когато внезапно чух гласа на мама.
— Дина?
Отворих очи. Стаята в лечебницата си бе същата. Както и леглото ми, и това на Салан, а и мама, която бе сложила стола си някъде по средата между двете. От по-малката ми сестра обаче нямаше и следа.
Мама се бе изправила и втренчила поглед в празното пространство пред себе си. Не можех да разбера какво гледаше.
— Къде си? — попита тя. Не говореше нито на мен, нито на Салан. Търсещият й поглед шареше наоколо. От начина, по който погледът й минаваше през мен, без да ме види… ме изби студена пот.
— Какво да направя? — попита тя.
Салан бе отметнал одеялото си и почти бе станал от леглото.
— Мелуссина? — рече той. — Мелуссина, какво има?
Мама обаче не го чуваше.
— Не съм сигурна, че мога — прошепна тя и се огледа несигурно наоколо. — Не те виждам.
Салан се приближи и я хвана за ръката.
— Тук съм — рече той.
Според мен обаче той много добре знаеше, че не говореше на него. Салан погледна към мен.
— Момче? Мойш ли да доведеш Роза?
— Ще се опитам.
Преди обаче дори да видя дали щях да успея да се задържа на крака, мама извика.
— Дина! Разбира се.
После затвори очи и след миг се строполи на пода. Колкото и да я викахме, тя не ни отвърна, нито се събуди.
Дина
Истински сънища
Отнема доста време да се придвижиш до желаната точка с войска, колкото и малка да е тя. Снегът ни затрудняваше още повече, а с напредването ни към Хьойландет той ставаше все по-дълбок.
— Колко дни остават до средата на зимата? — попитах Нико втората сутрин, докато се мъчехме да съберем багажа. Пръстите ни бяха съвсем премръзнали и вкочанени, точно като закопчалките и каишките по дисагите ни, което превръщаше занятието ни в същинска битка.
Той се замисли малко.
— Мисля, че двайсет. Не, почакай. Двайсет и един.
Кимнах мрачно и погледнах към навъсеното небе.
— И аз така си помислих.
— Защо питаш? — заинтересува се Тано.
— Просто така.
Ала Нико бе разбрал каква бе истината.
— Днес е рожденият ти ден, нали? — рече той.
Въздъхнах.
— Да.
— Днес навършваш тринайсет — Нико поклати глава. — Извинявай, Дина. Съвсем бях забравил.
— Нищо. В момента има други, по-важни неща.
Тано изглеждаше леко изненадан.
— Тринайсет? Мислех, че си по-голяма.