По отношение на общия брой на годишните загуби процентът на жертвите при големите войни е относително същият като този в недалечното минало — днешните пехотинци са изправени пред почти същата вероятност от смърт или раняване в рамките на една година. Но що се отнася до психологическите последици, те са доста различни. Непрекъснатият контакт с врага, непрестанното излагане на всякакви природни стихии, ежедневните бомбардировки и животът сред повсеместна смърт постепенно подриват вярата на мъжете в тяхното оцеляване и накрая разрушават и малкото им останали воля и кураж. Всеки е в състояние да прояви храброст поне веднъж, ала никой не може да бъде смел непрекъснато. „Куражът ти избликва с най-голяма сила само в началото, после постепенно намалява. Може би, ако по характер си много смел, намаляването не е чак толкова забележимо. Но все пак е налице и не може да бъде другояче“ — споделя един британски войник, който е преживял какво ли не на бойното поле.13
По време на Втората световна война американската армия стига до извода, че почти всеки войник, ако е успял да избегне смъртта или раната от куршум, след двеста до двеста и четиридесет „бойни дни“ се разстройва психически. Британците, които са въртели по-често своите войски по фронтовата линия, отчитат четиристотин дни, но и те са съгласни, че психологическият срив е неизбежен. А причината, поради която само една шеста от общия брой медицински случаи е бил от психиатричен характер, е, че преобладаващата част от войниците не са успели да оцелеят достатъчно дълго, за да получат душевно разстройство.
Този модел е абсолютно универсален и засяга всички бойни подразделения от всички националности, по всички фронтове. След първите няколко дена на фронтовата линия, през които членовете на поредната бойна единица показват признаци на постоянен страх и тревожност, всички се научават да различават истински опасните явления от обикновените, просто плашещи случки, и така самоувереността и боеспособността им се подобряват значително. След около три седмици тези качества достигат своята кулминация — и оттам нататък започва продължителният упадък. Според доклада на двама военни психиатри, придружавали пехотен батальон през 1944 година, към шестата седмица на непрестанни бойни действия повечето от войниците стават напълно убедени в неизбежността на собствената си смърт и престават да вярват, че куражът или уменията им биха могли да променят тази ситуация с каквото и да било. В продължение на няколко месеца те продължават да функционират, но с постепенно намаляваща ефективност, а накрая, ако не бъдат убити, ранени или изтеглени от бойното поле, резултатът е неизменно един и същ: „Що се отнася до самите тях, ситуацията е напълно безнадеждна… Войниците губят здравия си разум, оглупяват… Мозъчните им отклонения стават толкова големи, че на тях повече не може да се разчита да изпълнят каквато и да било устна или писмена заповед… Един от тези войници например непрекъснато клечи в окопа, а по време на битка не взема почти никакво участие в нея — само седи свит и трепери.“ На този етап се появява и така нареченото „две хилядогодишно взиране“ (във Виетнам е било известно като „трикилометрово взиране“). Следващата степен е кататония или пълна дезориентация, а накрая тотален психически срив.14
Количеството време, необходимо на войниците да стигнат до този етап, варира в съответствие с индивида, и продължителността му би могла да бъде доста голяма, ако на войниците се позволи от време навреме да почиват. Основната причина, поради която единствено малък брой големи военни подразделения са се разпаднали, е, че същата онази бойна обстановка, станала причина за появата на въпросните психологически симптоми, е допринесла и за такова увеличаване на броя на загиналите, че те е трябвало непрекъснато да бъдат попълвани с нови доброволци. (Например загубите на Съветската армия през 1943 година са 80% от общия брой бойци; същото е и през 1944 година.) Следователно по-голямата част от военните единици в съвременната война се състоят от една странна смесица от напълно зелени и неуверени в себе си млади доброволци, неколцина ветерани, оцелели след дълги месеци на страховити битки, повечето от които са съвсем близо до окончателния срив, и голяма част войници — колкото повече, толкова по-добре от гледна точка на командирите, — които се намират в период на преход от първия етап към последния.