з.
Ето това е реалността, с която се налага да се справя един офицер (стига, разбира се, самият той да не е достигнал етапа, в който да не може да се справи абсолютно с нищо). Като изключим първоначалните реални сблъсъци на поверената му бойна единица с врага, в най-добрия случай той трябва да борави с хора, намиращи се в състояние, описано много добре от полковник С. Л. А. Маршал:
Когато човек обгърне с поглед силите, разположени на бойното поле, първото, което веднага съзира, е страхът. Но веднага след това забелязва, че войниците въобще не желаят да показват страха си в конкретните си действия, защото се опасяват другарите им да не ги помислят за страхливци.
Преобладаващата част от тях нямат никакво желание да поемат кой знае какви рискове, нито да се вживяват в ролята на герои, но в същата степен нямат и желание да бъдат считани за най-малко достойните сред присъстващите.
Пипалата на паниката задължително обгръщат войските, намиращи се насред огромна физическа опасност. Съхранението на самодисциплината зависи в голяма степен от поддържането поне на видимата дисциплина сред бойното подразделение.
Когато останалите се разбягат, социалният натиск над отделния индивид се премахва и средностатистическият войник реагира така, сякаш току-що са го сменили от пост, защото знае, че сред всеобщия хаос и неподчинение личният му провал ще остане незабележим.15 .
Опитният професионален офицер избира напълно лишената от романтика гледна точка по отношение на поведението на войниците, намиращи се под стрес, и е твърдо убеден, че всичките му усилия по време на войната възлизат ни повече, ни по-малко на изграждане на не особено устойчиви мостове над пропастта на хаоса, при това с изключително изменчив човешки материал. По време на разбора на една битка, свързана с атаката срещу малко немско укрепление при Брест през 1944 година, на който е присъствал и Маршал, млад американски офицер от сухопътните войски демонстрира удивителна откровеност във връзка с тези реалности пред оцелелите от своята рота. Хората му са извършили забележителна офанзива през открито поле, хвърляйки в бяг по-голямата част от немския гарнизон и достигайки укритието на живия плет, намиращ се на тридесетина метра от укреплението. Ала после, в продължение на седем часа, нищо не е било в състояние да ги убеди да се изправят и да пресекат оставащото нищожно разстояние до форта, въпреки че там били останали само шепа от немските защитници.
Имате план. Имате и цел. Хората ви се активизират чрез дадената цел. Но в процеса на придвижването към целта и на заемането на позиция за стрелба, между редиците им настава пълна дезорганизираност. Войниците започват да търсят прикрития и така се разпръскват. Срещу тях противникът открива огън, а това пък разпръсква мислите им. И те престават да мислят като група, и започват да разсъждават като индивиди. Всеки човек иска да остане там, където е. За да ги накара отново да тръгнат напред като група, офицерът е принуден да се изложи на смъртна опасност, равняваща се почти на самоубийство. Войниците се намират в психичен колапс — винаги стават такива, когато са били изложени на огромен риск. Затова е много по-лесно да накараш хората си да атакуват, отколкото да ги организираш отново в група след атаката.
Лейтенант Робърт Райдаут, Брест, 1944 год.16
Маршал привежда десетки примери за случаи на „просветляващи емоционални промени“ у мъжете по време на битка, които карат „същата тази група войници да действат като лъвове, а после като подплашени зайци, при това в рамките само на няколко минути“. Освен това той си дава ясна сметка за лекотата, с която нежеланието на войниците може да подкопае авторитета на командира. Възможно е, например, те да се хванат за липсата на подкрепления за атаката, които са били обещани и не са пристигнали, било в точното време, било в необходимите количества (танкове, артилерийска поддръжка и прочие). „Мъжете си клечат в окопите и пресмятат. Ако забележат някаква грешка, която, според тях, им дава пълно извинение за собствената им бъдеща грешка, те не се помръдват. Започват да спорят и да се бунтуват.“ Накрая нападението се провежда, но без никакво желание, без никаква надежда за успех. Маршал заключава така: „Правилото за войника трябва да бъде същото, което е получил онзи австралийски кавалерист, когато се обърнал за съвет към Сфинкса. Той му отговорил: «Не очаквай прекалено много!»“17
15
Col. S.L.A. Marshall, Men Against Fire (New York: William Morrow and Co., 1947), 149–50.