Всичко, което офицерите знаят за природата на битката, ги води към едно и също заключение — че тя е обстановка, където на нищо не може да се разчита, където нито един план или стратегия не успяват да оцелеят прекалено дълго, за да проработят така, както се е очаквало от тях. А всичко, което знаят за човешката природа, им подсказва, че човекът е крехко същество, което лесно греши и което, за да се държи подобаващо и да функционира ефективно по време на битка, се нуждае от твърда ръка и непоклатима дисциплина. Този фундаментален песимизъм относно границите на героизма и идеализма е централен за света на професионалните войници, а в най-външната, погранична територия на човешкия опит, където са принудени да действат по време на битка, вижданията за човешката същност, от която те изхождат, се оказват абсолютно правилни. Поради тази причина е напълно разбираемо и логично начинът, по който командирите манипулират идеите и поведението на своите войници, да се определи ни повече, ни по-малко като безмилостен.
Втора глава
ДАЙТЕ НИ СИНОВЕТЕ СИ — КОЙТО И ДА Е, ВСЕ ЩЕ СВЪРШИ РАБОТА
Мислиш много по този въпрос и знаеш, че ще се наложи да убиваш, обаче въобще не разбираш смисъла от всичко това, защото си израснал в общество, където убийството се счита за едно от най-грозните престъпления, а ето че се намираш в ситуация, където всичко се е обърнало с главата надолу. А когато накрая наистина убиеш някого, преживяването — или поне моето, е свързано с отвращение и погнуса.
Чувствах се напълно ужасен — по-точно вцепенен, — обаче знаех, че наблизо, в малката рибарска колиба, трябва да има японски снайперист. Той стреляше в противоположната посока, към морските пехотинци от друг батальон, обаче аз знаех, че щом е нарочил хората от онази страна, скоро ще се обърне и срещу нас, защото и от нашата страна имаше прозорец. И тъй като нямаше кой друг да отиде, аз побягнах към колибата, влетях вътре и се озовах в празна стая.
Насреща имаше врата, което означаваше, че има и друга стая и че снайперистът е точно там, така че аз блъснах вратата и влязох. Бях напълно скован от страх, че този човек сигурно вече ме очаква и веднага ще ме застреля. Обаче се оказа, че той е изцяло в снайперистко снаряжение, което не му позволи да се обърне достатъчно бързо. Заплете се, така че аз безпроблемно го застрелях с моя 45-калибров пистолет. Веднага усетих угризения и срам. Спомням си, че като последния глупак започнах да шепна: „Извинявай!“. А после повърнах. Омазах се целият. Защото вече бях предал всичко, на което ме бяха учили като дете.
Въпреки всичко той е убил японския войник точно както са го учили. Отвращението е дошло много по-късно. И макар Манчестър да е бил вече наясно какво е да убиеш друго човешко същество — млад мъж като него самия, той е продължил да убива своите „врагове“ чак до края на войната. Подобно на всички останали десетки милиони войници, на които от деца им е втълпявано, че убийството е грях, а после са били изпратени да се бият за своята страна и народ, той е бил напълно безсилен да се съпротивлява на изпълнението на заповедта, озовал се в ръцете на институция, толкова мощна и толкова всепроникваща, че за нея въобще не е проблем да преобърне с главата надолу моралния кодекс, по който хората са живели до този момент.
Същността и ефикасността на военната институция се базират преди всичко на неизчерпаемите й възможности да изтръгва от своите членове най-вече подчинение — подчинение както до смърт, така и за причиняване смъртта на другите. Методите и стратегиите на принудата, с които борави, са, разбира се, изключително мощни. Но важна тяхна характеристика е фактът, че цялата власт в крайна сметка се основава на взаимен консенсус. В днешно време задачата по изтръгването на този консенсус от нейните членове като че ли става все по-трудна, което се дължи на все по-разширяващата се пропаст между света на цивилните и този на военните. Цивилните граждани вече не възприемат заплахата от жестока смърт като ежедневен риск на своето съществуване, а категориите хора, включени в моралната забрана за убиване, са се увеличили дотолкова, че обхващат цялата човешка раса. При все това въоръжените сили на всяка една държава все още са в състояние да приемат в редиците си който и да е млад гражданин от мъжки пол и само за няколко седмици да го превърнат във войник, заедно с всичките му присъщи рефлекси и подходящото отношение към нещата. Новобранците в армията рядко могат да се похвалят с повече от двадесетина години житейски опит на този свят, а преобладаващата част от тях са все още деца, докато самата армия има зад себе си цялата човешка история, позволила й да обогати практиката си и да доведе своите методи и техники на обучение до съвършенство.