След това новата наука и технология и новият производствен капацитет започват да трансформират древната институция, наречена война, като я индустриализират и рационализират в съответствие с духа на епохата, който изисква търсенето на ефективност във всеки един аспект от живота. Но сърцевината на войната е убиването. Още през Първата световна война европейските държави започват да осъзнават цената на индустриализираното и рационализирано убийство, когато обобщенията показват, че загиналите са единадесет милиона. А после и по-голямата част от света открива смисъла на тази цена през Втората световна война, в която загиват четиридесет и пет милиона души (или дори шестдесет-шестдесет и пет милиона, ако вярваме на съветската статистика за загиналите руснаци).
Рязкото нарастване на загиналите обаче бележи отрицателен ръст на ползите от войната. Благосъстоянието на индустриалните общества вече не се базира на земята, а от самата война не биха могли да спечелят нищо, което не могат просто да купят, при това далеч по-евтино. Въпреки това, вместо да се откажат от войната, която носи все по-малко печалби, нациите, иначе гордеещи се с най-добре образованите хора в историята, водят войни, далеч по-лоши от всичко, познато до момента. И изправени пред толкова много и скорошни доказателства за упоритото придържане към старите рефлекси въпреки новите реалности, кой би могъл да си позволи увереността, че никога повече няма да има война?! Затова, няма ли да бъде по-благоразумно да се постараем да открием начин да водим войни, без да се налага да използваме ядрени оръжия, при това за достатъчно дълъг период, та да дадем на всички шанс да обмислят алтернативите си — просто така, в случай, че пак избухне война?
Защитниците на концепцията за конвенционалната война са принудени да се сблъскват непрекъснато с любителите на по-голямата ефективност, постижима чрез ядреното възпиране, които ги обвиняват, че се стараят „да направят света по-безопасен, за да водят конвенционални войни“. Иначе самата позиция е изключително разумна, стига поддръжниците й да са искрено убедени, че страхът от ядрена война би бил напълно достатъчен да предотврати всякакви войни веднъж завинаги — ала за съжаление не е точно така. Спорът е спечелен от втората група, но не и благодарение на рационално основание. Те печелят, защото ядрената война свежда всички останали видове бойни действия до пълна неуместност, а оттам прави усилията, та дори и самото съществуване на преобладаващата част от професионалните военни, служещи в не-ядрените родове и специални войски също толкова неуместни. Хората обикновено не обичат да бъдат определяни като неуместни и излишни, а освен това надали на този свят съществува по-сплотена професионална общност от тази на офицерския корпус.
Ако вярваме на докторите, нищо на този свят не е здравословно. Ако вярваме на теолозите, нищо не е невинно. Ако вярваме на войниците, нищо не е безопасно.
Лорд Солсбъри
Професионалните военни непрекъснато искат да се подготвят за война, защото „нищо не е безопасно“. Взети като цяло, войниците не са войнолюбци, ала „военната настройка на съзнанието“ — гледната точка на професионалните военни по отношение на човешките дела — оказва огромно влияние върху начина, по който се управлява животът на човечеството. Професионалните офицери усещат до мозъка на костите си ролята на властта, принудата и бруталната сила в човешките дела. Но тяхната гледна точка не може да се определи като средство за лична изгода — тя се корени в неприятните реалности на собствената им професия.
Рождената дата на военната професия като автономно професионално тяло със собствени корпоративни становища и интереси, произтичащи от неговите отговорности, а не от лични амбиции, е 25 ноември 1803 година. На тази дата в Прусия се създава първият истински генералски състав. Задачата му е да приложи към военната институция същите принципи на рационална организация и планиране, които вече са започнали да трансформират цивилното общество на Европа — да разработят фундаменталните принципи за военните операции, които ще служат като насоки за командирите, както и да подготвят детайлизирани военни планове за всеки възможен вид конфликт с други държави.
Тази трансформация прави още няколко стъпки напред само след няколко години, когато шокът от поражението, нанесено й от армията на Наполеон, принуждава пруската армия да последва примера на френските революционери и да сложи край на монопола на аристократите върху офицерските длъжности. Пруските военни реформатори скоро си дават сметка, че „изкуството на войната“, подобно на правото, медицината или която и да е друга професия, всъщност представлява обем от технически знания и практически опит, които могат да бъдат преподавани по такъв начин, че дори и хора с обикновен интелект и познания биха могли да станат изключително добри професионалисти.