Единственият признак за ранга на офицера в мирно време трябва да бъде неговото образование и професионални познания; по време на война — неговата храброст и проницателност. Следователно всички индивиди, от цялата нация, които притежават тези качества, са подходящи и за най-високите военни постове. Всички преждесъществуващи класови предпочитания във военната институция се премахват. И всеки мъж, без оглед на неговия произход, има равни задължения и равни права да стане част от нея.
Декрет за подбора на офицери в Пруската армия, 1808 г.224)
Две години по-късно — през 1810, Пруската армия основава Военна академия (Kriegsakademie), където малък брой надарени старши офицери посещават едногодишен курс по предмети, вариращи от военна история, тактика и военна администрация до чужди езици, математика, география и геология. (Един от първите директори на тази академия е Карл фон Клаузевиц, който по време на работата си там пише първото обобщено изследване върху теорията и практиката на войната, наречено просто „За войната“.) С течение на времето се превръща в традиция единствено завършилите Военната академия да имат правото да бъдат повишавани в по-високо офицерско звание или назначавани в генералския състав.225
Така, за по-малко от едно десетилетие, Прусия поставя основите на първия истински професионален военен корпус, а военната професия се превръща в такава в пълния смисъл на думата. Това ще рече, че държавата им предоставя монопол върху правото да упражняват специалните си умения — така, както е предоставила подобен монопол на лекарите и адвокатите. Освен това те получават правото сами да определят стандартите и да подбират кандидатите за влизане в тяхната професия. На повечето нива офицерите разполагат и с правото да вземат собствени решения относно кой, кога и на какъв пост и звание ще бъде повишен, макар че за най-високите нива последната дума има държавата.
Страните, които поемат щафетата от Прусия и също започват да институционализират военното съвършенство, жънат огромни предимства от този свой ход. Чак до Втората световна война, повече от столетие след създаването на първата Военна академия и пруския генерален щаб, германската армия, която е повече или по-малко наследник на пруската армия, продължава да демонстрира последователно бойно превъзходство над всички свои врагове, когато става въпрос за сблъсък между подразделения със сходна численост и вид.
Един от изводите, който се наложи след нашия анализ на операциите на Западния фронт и в Италия по време на Втората световна война, бе, че немските сухопътни войски делюнстрираха неизлгенно превъзходство над американските и британските сухопътни войски. Като американски офицер от запаса, този факт не ме зарадва особено, но и не мога да отричам онова, което сочат цифрите… като бойни единици, сто немски войника в средата на 1944 година са били равни на около 125 американски или британски войника… И приблизително по същото време, сто немски войника са били равни на около 250 руски.
Това в никакъв случай не означава, че средностатистическият немец е бил по-интелигентен, по-храбър, по-силен или no-мотивиран от средностатистическия руснак. Но със сигурност означава, че, организирани в бойни обединения, германците използват своето въоръжение и оборудване 2,5 пъти по-добре, отколкото го правят руснаците… А най-големите разлики се забелязват при фактора генералски състав… По време на Втората световна война и сред руснаците, и сред американците, и сред британците имаше генерали, не по-лоши от германските, но пък германците имаха десет пъти повече добри генерали от всички останали.
Полк. Т. Н. Дюпюи, (о.з.), Директор на Организацията за исторически оценки и изследвания,
Вашингтон
В крайна сметка всички други големи сили възприемат това пруско нововъведение и започват да професионализират армиите си, въпреки че на някои им трябват почти сто години. Ала появата на тази нова военна професия на обществената сцена има няколко силни и нежелателни странични ефекти. Тъй като едно от основните задължения на офицерите е да разпознават заплахите за сигурността на държавата, поглеждайки навън, те непрекъснато търсят потенциални опасности — и така на практика се оказва, че всяка друга държава в техния обсег съставлява военна опасност само защото притежава собствени въоръжени сили. Рефлексът за постоянно планиране, който притежава генералският състав, осигурява на правителствата детайлизирани и редовно обновявани сценарии за конфликти в малко вероятни места с още по-малко вероятни врагове. (Докъм края на 20-те съставителите на военни планове в Съединените щати и Канада поддържали прецизно изработени планове за нападение един срещу друг.)
225
Walter Goerlitz, History of the German General Staff (New York: Frederick A. Praeger, 1953).