В допълнение към добре известната склонност на военните да виждат заплахи навсякъде и във всичко, в повечето държави съществува постоянно съперничество между трите (или повече) основни вида въоръжени сили. В резултат на това съперничество често се наблюдава преувеличение на евентуалните заплахи, пред които е изправена страната, чрез което съответният вид въоръжени сили се надява да оправдае настояванията си за нови и повече оръжия за себе си или въобще да защити своята кауза във вечната междуведомствена надпревара за ресурси. А сред цивилните винаги се намират такива, които нямат нищо против да помогнат на съответния вид въоръжени сили — на определена цена, разбира се.
Когато бях в Пентагона, трябваше да отговарям за петдесет договора с различни групи аналитици около Вашингтон, които имаха за задача да ни дават съвети относно стратегията и тактиката, та дори и как да боравим с различните ни оръжейни системи… Ако те не отговореха на запитванията ни — в смисъл че ако не ни предоставеха основания за съществуването на оръжейните ни системи, аз просто не им подновявах договорите. Един ден срещнах млад човек от една от най-престижните групи за анализ и той ми каза, че по поръчка на Военноморските сили правел проучване върху самолетоносачите. Аз го попитах: „Защо, за бога, правите проучване за ВМС?! Та те са най-големите специалисти в света по въпроса за самолетоносачите?!“ А той отговори: „Ами, не знам точно, обаче ние имаме договор с тях за 50 000 долара. При това единственото, което се изисква от нас, е да им кажем, че според нас ВМС се нуждаят по-скоро от осемнадесет самолетоносача, отколкото от петнадесет.“
Адмирал Джийн Ларок, САЩ (о.з.), бивш директор на Центъра за информация на отбраната
Матрицата на взаимно преплитащи се интереси, която ръководи този процес, в Съединените щати става известна като „военно-промишлен комплекс“ — кръстена по този начин от президента Дуайт Айзенхауер в прочутата му реч при напускането на длъжността през 1961 година. Например огромна част от сумите, които САЩ харчат за отбраната си, зависят от неофициалния съюз между офицерите от Пентагона, чиито перспективи за по-нататъшно издигане в йерархията зависят от успеха им в защитаването на интересите на техните видове ВС и в придобиването на нови оръжия, роли и ресурси за тях; амбициозни учени и технократи, които предоставят идеите за новите оръжия; консултанти по отбраната, които предлагат стратегии, оправдаващи необходимостта от тези оръжия; и частната индустрия, която осигурява голяма част от политическия чадър, необходим за продажбата на целия този пакет. Изпълнителите на военните договори притежават не само оръжието на големите пари, но и прякото политическо влияние, което идва от факта, че подсигуряват толкова много работни места. Комбинацията между всички тези хора е буквално перфектна — и обикновено успява да прокара своето.
Приблизително същата комбинация от фактори действа и във всяка друга голяма световна сила — повсеместна склонност на военните да виждат заплахи навсякъде, ожесточено съревнование за ресурси между отделните видове въоръжени сили, както и неофициален съюз между военните и цивилните играчи, които си подсигуряват жизнения стандарт посредством военните договори. Дори и в държави като бившия Съветски съюз, където не е съществувала търговска връзка, същите групи по интереси са създавали идентични по своята същност комбини, ръководени единствено от кариеристки мотиви — съветският еквивалент на военно-промишления комплекс беше известен като „съюз на хранещите се с метал“. И докато отделните родове войски, специализиращи се в създаването на ядрени оръжия, са извличали огромни суми пари от правителствата си за производството им, то останалата част от въоръжените сили, които са мразели ядрените оръжия и са се страхували от тях, защото те заплашвали да превърнат съответните им родове войски в архаична отживелица, започват, продължила цяло поколение, повече или по-малко успешна кампания за поддържане живота на концепцията за конвенционална война.