Откакто командвах дивизия в Германия в края на 50-те, и ядрените оръжия се появиха за първи път като памучно-вълнен облак върху пясъчната маса, винаги съм изпитвал ужасен страх. Схващането, че можем да контролираме ядрената война, си е чиста проба фантазия. От мига, в който на някое бойно поле на Европа се пусне ядрено оръжие, все едно отваряш Кутията на Пандора и изобщо нямаш представа какво ще излезе от нея. Единственото нещо, в което можеш да бъдеш сигурен, е, че съществува изключително голяма вероятност за ранна и стремглава ескалация в стратегическата размяна на удари, която никой не иска. Следователно просто не трябва да използваш тези неща.
Генерал сър Джон Хакет
Всички са имали изключително добри намерения, но ако стрелбата наистина беше започнала, напълно сигурно е, че по-голямата част от Европа щеше да бъде унищожена. По време на военните игри „Уинтекс x83“ — едни от последните съвместни учения на войските на НАТО преди края на Студената война, по сценарий войските на Варшавския договор пресичат границата на Западна Германия на 3 март. На 8 март командващите силите на НАТО искат разрешение да използват ядрените си оръжия, за да спрат съветския пробив, а на 9 март се заповядва първият ядрен удар срещу Варшавския договор. Конвенционалната война продължи само шест дена.
Пакистан не е демократична държава и затова не знаем какъв е нейният ядрен праг. Затова трябва да отвърнем на удара и да бъдем готови за взаимно унищожение и от двете страни.
Йогендра Нараин, Министър на отбраната на Индия,
2002 г.
Мощта на ядрените оръжия поставя същите окови на конвенционалните военни сили на новите си собственици, с каквито са се борили първите пет утвърдени ядрени сили в света. Едно скорошно проучване на Университета на Илинойс стига до заключението, че евентуалната ядрена война в Индийския субконтинент би причинила смъртта на 17 милиона души в Пакистан и 30–35 милиона души в Индия, като тази бройка се очаква да нарасне с увеличаване на настоящия брой на ядрените оръжия на двете страни — около сто за Индия и може би малко по-малко от петдесет за Пакистан. В резултат на всичко това Пакистан и Индия са поставени в същата „усмирителна риза на разума“, за която говори Уилям Кауфман през 1955 година във връзка с конфликта между САЩ и СССР, следователно не биха могли да постигнат нищо повече от война. Подобно на Москва и Вашингтон по време на Кубинската ракетна криза от 1962 година, Исламабад и Ню Делхи се принудиха да признаят тази реалност по време на тежката военна конфронтация в Кашмир през пролетта на 2002 година, когато разположиха повече от милион мъже по цялото протежение на общата си граница, а десет месеца по-късно съвсем внимателно ги оттеглиха.
Както показва историята на съветско-американските отношения след 1962 година, признаването на пълната взаимна уязвимост не води задължително до автоматично намаляване на военното напрежение. В момента Индия и Пакистан се намират все още в онази изключително опасна фаза, през която минаха руснаците и американците в началото на шестдесетте. Малкият брой на ядрените оръжия на всяка от страните е уязвим при внезапно нападение на другата, следователно фалшивите предупреждения за атака, било то технически или дипломатически, спокойно могат да предизвикат напрежение и превантивен ядрен удар на принципа „използвай ги, или ще ги загубиш“. (Настоящите планове на Индия за изтегляне на част от нейния ядрен арсенал от руски ядрени подводници, носещи индийски крилати ракети „Брамос“, са на много години от своята евентуална реализация, а и с този ход тя не би могла да елиминира напрежението в отношенията си с Пакистан, освен ако и самият той не превърне своите ядрени оръжия в недосегаеми за евентуален удар.) И въпреки всички тези приготовления и намерения рискът от размяна на ядрени удари принуждава политиците и от индийска, и от пакистанска страна да се откажат от каквито и да било фантазии за решителна военна победа над другата.
Но всичко това са само фантазии — за радост на всеки разумен човек, Индия и Пакистан вече са демонстрирали, че военната мощ и без това не е в състояние да донесе политическо разрешение на техния конфликт. Индия побеждава Пакистан три пъти, преди ядрените оръжия да влязат в уравнението. И това надали е особено изненадващо, като се има предвид, че населението на Пакистан е седем пъти по-малко от това на Индия. Но по всички предишни исторически стандарти модерните държави са изключително трудни за унищожение. Съвременен Пакистан има ефективно централизирано правителство, значителни богатства и милиони високообразовани хора, както и достъп до всички технологични и научни достижения на нашата епоха. Страната се посвещава на целта да настигне развитието на съседката си Индия в областта на ядрените оръжия веднага щом Ню Делхи прави изпитания на своя първи „мирен ядрен експлозив“ през 1974 година. През 1998 година Пакистан автоматично успява да отговори на смелите серии от шест изпитания на ядрени оръжия на Индия (проведени преди всичко, за да може Индия да утвърди своя статус на световна велика сила) с пет собствени такива. Резултатът от продължилата вече повече от половин век военна конфронтация е перманентна патова ситуация, в която седем пъти по-голямото предимство на Индия по отношение на населението вече няма абсолютно никакъв смисъл.