Ако изгубим тази война, аз ще започна нова, този път в името на съпругата ми.
Моше Даян227
Абсолютно същите изводи важат и за арабско-израелската конфронтация, която започна само година след индийско-пакистанската. Съмнителната още от самото начало арабска победа беше напълно изключена веднага, щом Израел разработи първите си ядрени оръжия в началото на 60-те, продължилият четири десетилетия ядрен монопол на Израел в Близкия изток също не му предоставиха някакви осезаеми предимства. В четирите от общо пет войни досега, като западна държава с класическа европейска система за мобилизация на населението, Израел успя да извади на бойното поле много по-големи войски, отколкото арабските му противници. И във всичките тези войни, с изключение на първата — Войната за независимост от 1948–1949 година, той притежава и непробиваеми технологични предимства. Успешната израелска атака срещу Египет в сътрудничество с Великобритания и франция през 1956 година беше последвана от самостоятелната победа на Израел през 1967 година, която постави целия Синайски полуостров в израелски ръце и затвори Суецкия канал за десет години. Но военните победи на Израел така и не са водили до траен политически успех.
Едва след ограничената победа на Египет по време на войната от 1973 година, която възстанови донякъде военния баланс между двете държави, стана възможно и египетско-изра-елското мирно споразумение — точно по границите от 1948 година трите израелски военни победи над Сирия поставиха голяма част от Голанските възвишения в израелски ръце, ала нито едно сирийско правителство оттогава насам не прояви готовност да приеме мирно споразумение, различно от възстановяващото границите от 1948 година. И след двадесет години безплодна окупация и все по-нарастващ брой загинали, през 2002 година Израел най-сетне се изтегли едностранно от южните части на Ливан. Вече нито една от съседките на Израел няма претенции да го настига във военно отношение. Но дори и с безрезервната подкрепа на Съединените щати — единствената останала велика сила в света, Израел и до ден днешен не е съумял да превърне несъизмеримата си военна мощ в регионална политическа сила — което ще рече, в способност да контролира изхода от възникващите ситуации.
Тук не става въпрос за битка между две правителства. Тук става въпрос за инвазия на един не-мюсюлмански иракски режим на партията Баас срещу ислямска страна, а това си е истинско светотатство срещу исляма.
аятолах Рухола Хомейни, Техеран, 20 октомври 1980 г.228
Надали историята познава по-ярка демонстрация на издръжливостта на модерната държава от тази, на която станахме свидетели по време на най-голямата война от края на XX век — ирано-иракската война от 1980–1988 година. Опитът на Ирак да се възползва от безредиците, настъпили след Иранската революция от 1978–1979 година, и да окупира богатите на нефт и предимно арабскоговорящи южни провинции на Иран не беше нищо повече, освен акт на върховна глупост и безразсъдство. Населението на Иран е три пъти повече от това на Ирак, а и революцията вече беше изиграла своята роля за събуждане на националистическия плам в страната, докато ситуацията в Ирак представляваше груб диктаторски режим, управляващ население, разделено от огромна етническа и религиозна пропаст. Въпреки всичко Техеран не успя да победи Багдад — иракските шиити, които представляват по-голямата част от населението, останаха като цяло верни на иракското държавно ръководство въпреки призивите на техните събратя по религиозни убеждения в Иран, а кюрдският бунт в северните части на Ирак беше сразен по най-брутален начин.
227
Justin Wintle, ed. The Dictionary of War Quotations (London: Hodder and Stoughton, 1989), 379.