Щом като Съединените щати, побеснели от свалянето на своята пионка в Иран — шейха, се съюзиха с режима на Саддам Хюсеин през 1983 година, ирано-иракската битка се превърна на практика в кървава окопна война, доста наподобяваща ситуацията на Западния фронт по време на Първата световна война, включваща и употреба на бойни отровни вещества от страна на иракчаните. Администрацията на Рейгън положи неимоверни усилия да подпомогне победата на Ирак — обяви оръжейно ембарго над Иран, окуражи своите съюзници да продават модерни оръжия на Ирак, осигуряваше непрекъснато разузнавателни данни от своите сателити, а накрая изпрати и специалисти от ВВС на САЩ по разчитане на сателитни снимки, които да помогнат на Ирак да планира своята офанзива срещу иранските окопни заграждения. Освен това положи максимални усилия да прикрие факта, че Саддам Хюсеин използва отровен газ срещу собствените си граждани от кюрдски произход, като инструктира Държавния департамент да хвърли вината върху правителството на Иран. И въпреки цялата тази американска помощ и подкрепа никой не успя да сломи волята на Иран. Войната завърши през 1988 година с взаимно изтощение и възстановяване на предвоенното статукво.
Провалът на конвенционалната военна мощ да осигури категорични резултати, дори и при конфронтации, където ядрените оръжия не водят до стратегическа парализа, се превърна постепенно в хроничен. Светът в началото на XXI век представлява нова, напълно непозната обстановка. Пограничните войни — главният инструмент на международната политика през вековете, на практика напълно изчезнаха от територията на двете Америки, Европа, Океания и по-голямата част от Азия. Ако изключим вечно размирната югозападна част на Азия, простираща се от Кашмир през Афганистан и Ирак до Израел — тоест, по-голямата част от Близкия изток — единствените международни войни, които са се водили през последните тридесет години из тези обширни територии, обхващащи повече от 80% от световното население, са Виетнамската инвазия на Камбоджа през 1979 година и англо-аржентинската война от 1982.
Африканските държави на юг от Сахара продължават да бъдат разкъсвани от войни — там живее само 10% от световното население, но през последното десетилетие точно там са съсредоточени половината от загиналите по време на войни на цялата планета. Най-лошата от последните няколко години е многостранната война в Демократична република Конго, втората по население държава в Африка след Нигерия, в която участваха шест чуждестранни африкански армии и повече от милион души намериха смъртта си. Но това е единствената африканска война от последните години, която има значими международни измерения. Повечето конфликти са предимно вътрешни, подклаждани от изключително сложната етническа политика, с която се характеризира Африка.
От всички населени континенти Африка е единственият, който не е преживял както хилядолетията имперско господство, които постепенно успяват да смелят многобройните етнически групи в Евразия в относително управляем брой големи етнически групи — 75% от европейците говорят само осем езика, а половината от населението на Азия говори само три — така и поголовния геноцид, който драстично намалява етническото многообразие на двете Америки, Австралия и Азия, като го заменя с малък брой култури с предимно европейски корени. За разлика от всички тези части на света Африка е съхранила по-голямата част от своето етническо многообразие — повече от 200 етнически групи, наброяващи общо около четвърт милион, но броящи се на пръстите на ръката етноси, малко над 10 милиона души, са причината за големия брой междуетнически войни.
Тези африкански конфликти допринасят в голяма степен за общото впечатление, че светът е разкъсван от войни. Всъщност повечето държави в останалите части от света живеят в мир, а в предвидимото им бъдеще също не се забелязват никакви признаци на войни на техните или близките на тях територии. Трудно е да се прецени как този феномен на нарастваща неспособност на военната мощ води до добри резултати, но все пак значението му е повече от сигурно — налице са само шепа, да не казваме дори и нулеви, примери за военни победи, които са дали някакви постоянни изгодни резултати за победителя. Този извод важи с еднаква сила даже и за евтините и лесни победи, до които се стига, когато богатите и технологично напреднали държави стоварят цялата си военна мощ върху корумпираните и некомпетентни диктаторски режими в развиващия се свят.