Във всички тези случаи врагът просто не се виждаше, което като че ли потвърждаваше образа на партизаните като неуловими елелгенти. Пристигнал си ти там, с изобилие от военна мощ, и се опитваш да ги намериш. Те обаче стрелят, намират те. Ти не ги намираш. Те побягват. После ти претършуваш из основи поредното село, но без никакви резултати.
Истината е, че в повечето случаи, при това точно по времето, когато подобни сцени се заснемат, срещу американските войски действат многочислените конвенционални сили на Северен Виетнам. Иначе идеята, заложена във всеки подобен кинопреглед, е, че по време на война врагът обикновено не се вижда. Така цялата Виетнамска война изглеждаше на мнозина като партизанска война, макар че тя въобще не беше такава. Американските бойни подразделения влизаха в джунглата, качваха се в планините в западните части на страната, където живееше врагът, и тръгваха директно в битка срещу врага в традиционния стар боен стил, а щом стигнеха до такова положение, следваше класически конвенционален бой на американците срещу идентично въоръжения и екипиран азиатски противник.
Том Туленко,
бивш американски военен съветник, Виетнам
Целта на американската стратегия е да предотврати поражението на Южен Виетнам, като изпрати достатъчно сухопътни войски, които да отнемат напрежението от плещите на южновиетнамската армия (която през 1965 година е пред колапс), а офанзивният елемент се състои в „ограничени“, но иначе ши-рокомащабни въздушни бомбардировки над Северен Виетнам. Тази теория на ескалацията включва все по-разширяващ се списък с цели, до достигането на „прага на болката“ на Ханой, който накрая се въздържа да изпрати редовни войски по маршрута „Хо Ши Мин“ към Южен Виетнам. „Не мога да повярвам, че четвърторазрядна сила като Виетнам няма предел на възможностите си“ — казва пред своя екип съветникът по националната сигурност Хенри Кисинджър през 1969 година. Но дори когато американците извършват ескалация на бойните действия, бомбардирайки Ханой и Хайфон, все още не успяват да достигнат прага на болката на ожесточено националистическия и безмилостно тоталитарен режим на Северен Виетнам.
Американската стратегия изхожда от теза, базираща се по-скоро на предварителни нагласи, отколко на факти, че заплахата срещу режима на Южен Виетнам през 1965 година произлиза не от местните партизански отряди (виетконгците), радващи се на известна логистична поддръжка от севера — което е било точно така, — а по-скоро от мощно проникване на редовни войскови съединения на Северен Виетнам, преминали по маршрута „Хо Ши Мин“. Оттук се правят заключенията, че ако Ханой може да бъде накаран да спре тази подривна дейност, проблемът на Южен Виетнам автоматично ще отшуми. Става така, че изпращането на голям брой американски войскови подразделения в Южен Виетнам превръща погрешната оценка на Вашингтон в реална, тъй като реакцията на Ханой е да изпрати многобройни свои сили право в Южен Виетнам.
В края на 1968 година армията на Северен Виетнам на практика контролира всички военни операции на юг, като повечето партизански водачи на Виетконг са заменени от редовни се-верновиетнамски офицери, а в централните планински райони действат цели дивизии от армията на Северен Виетнам. Осигурявайки по този начин на американците всички твърди цели, за които те си мечтаят, отстоявайки им в открит бой и причинявайки им огромни загуби, войските на Северен Виетнам нарушават всички традиционни правила на разпокъсаните партизански бойни действия. Но те и без това отдавна не водят подобна война. Те работят по аналогия на битката от 1954 година срещу французите при Диен Биен Фу, при това за тях няма никакво значение дали ще спечелят битката така, както е станало тогава, или пък ще загубят, както се случва по време на обсадата на Ке Сан през 1967–1968 година. Целта им просто е чрез принуждаване на американците да влязат в ожесточен бой, като дори приемат загубите от десет към едно в полза на врага, което е неизбежна последица от далеч превъзхождащите ги в огнева мощ американски войски, северновиетнамците да предизвикат онзи процент загуби сред редиците на противника, който да срази волята на американската общественост да продължи войната.