По време на Парижките мирни преговори през 1973 година полковник Хари Съмърс казва на полковник от Северен Виетнам: „Нали знаете, че така и не можахте да ни победите на бойното поле?“. На което неговият комунистически колега отговаря: „Може и така да е, обаче това няма никакво значение за изхода на войната“.231
Нещата се развиват точно така, както са ги предвидили в Ханой. Американските войски почти не загубват битка във Виетнам, но само след три години бойни действия, чиято кулминация е нарочно „самоубийствената“ офанзива на Ханой при Тет през 1968 година, Северен Виетнам печели битката на американския домашен фронт. Преди Тет от американска страна загиват само петнадесет хиляди войници232, а и в чисто военен смисъл Тет е победа за войските на САЩ. Но дори и в този мащаб загубите, в комбинация с безмилостното телевизионно отразяване на войната, се оказват много повече, отколкото американската общественост има готовност да понесе, особено за такава съмнителна кауза. След Тет и победата на Ричард Никсън на президентските избори в края на същата година американското правителство престава да си търси поводи за битки и започва да търси пътища за отстъпление — макар че трябва да изминат още пет години, за да се намери прочутият „приличен интервал“ за отстъпление на американските сили през 1973 година, без да се почувстват открито унизени и да се престорят, че това въобще не означава поражение за армията на САЩ, когато две години по-късно Ханой жъне плодовете от своята победа.
След Виетнам острата политическа чувствителност на електората в западните страни по отношение на човешките загуби се превръща в основна пречка за милитаристичните амбиции на техните правителства за интервенция на чужди територии. Дори и смешно евтината и лесна победа на американските военновъздушни сили във Войната в залива през 1991 година не успява да изтрие „Виетнамския синдром“ (въпреки че на времето президентът Джордж Буш е напълно убеден, че е постигнал това). А само вестта за осемнадесетте загинали американски войници за един-единствен ден по време на военната намеса в Сомалия през 1993 година има такъв отзвук върху общественото мнение в САЩ (благодарение най-вече на телевизионните кадри, показващи как мъртъв американски войник бива влачен по улиците на Сомалия за радост и наслада на тълпите), че само след няколко месеца президентът Бил Клинтън е принуден да изтегли американските войски оттам. А през 1994 година той отказва да позволи интервенция на Обединените нации за спиране на геноцида в Руанда поради страх от подобни обществени реакции (все пак е година на избори).
Общественото недоволство във връзка с жертвите на бойното поле не се ограничава единствено до Съединените щати — то изиграва решаваща роля и за изтеглянето на Съветския съюз след интервенцията на някогашната свръхсила в Афганистан през 1979 година. Бившият съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински твърди, че опитите му да подмами Москва да нападне Афганистан в крайна сметка са успели — в края на 70-те той редовно е захранвал с оръжие и пари фундаменталистката опозиция на просъветския режим с нарочната цел да създаде „руски Виетнам“ и в крайна сметка да унищожи Съветския съюз. „Кое е по-важно за историята на света? — пита триумфално той през 1998 година. — Възходът на талибаните или унищожението на Съветския съюз?! Няколко надигнали се на бой мюсюлмани или освобождението на Централна Европа и краят на Студената война?!“ Принципът, който ръководи стратегията на Бжежински, е, че руснаците са точно толкова уязвими, колкото и американците на деморализацията и общественото недоволство, които идват с нарастване броя на жертвите в една на пръв поглед безплодна и безполезна война. И макар да е крайно съмнително, че игрите на Бжежински имат нещо общо с рухването на Съветската власт, те със сигурност допринасят за сходни на Виетнам ефекти сред съветското обществено мнение и принуждават Москва да сложи край на военната си намеса в Афганистан.
Новата и все по-остра политическа алергия спрямо военните жертви определя голяма част от изследванията и разработките на конвенционални оръжия за последните няколко десетилетия в САЩ. Приоритет получават онези оръжейни системи, които биха позволили на американските войски да приложат ударна сила, като ограничат до минимум броя на жертвите сред техните редици — при това, почти без оглед на цената на въпросните оръжия. Защото всички други пари, похарчени за армията, биха били прахосани напразно, ако общественото мнение не позволи да бъдат използвани поради страх от големия брой на жертвите сред американските войски. Водените от американците военни интервенции в бивша Югославия през втората половина на 90-те години — Босна през 1995 и Косово през 1999 — нарочно са структурирани така, че не само да намалят, а по-скоро да избегнат напълно жертвите сред американските граждани в тази „война“. В Косово пилотите получават заповеди в никакъв случай да не слизат под 3500 метра височина, за да сведат до минимум вероятността да бъдат улучени от противовъздушната артилерия на страната, въпреки че тази заповед сериозно намалява възможността им за точен прицел в мишените. Същевременно с това нито едно американско сухопътно подразделение или на НАТО не влиза в бой по време на цялата военна кампания — по същите причини. Защото загубата дори и на един американски войник би подкопала устоите на и без това крехката обществена поддръжка на тази съмнителна операция.