През последното десетилетие на XX век хората във Вашингтон започват да говорят за „линията Могадишу“. Това е неписано споразумение, че Съединените щати не трябва да предприемат нито една интервенция в чужбина, която не е свързана пряко и явно с жизненоважните национални интереси на държавата, освен ако защитниците на каузата не гарантират, че тя ще струва живота на не повече от двадесет американски войници — с двама повече от броя на американците, убити през 1993 година в зле планираното нападение по тесните улици на южен Могадишу, което става повод за прочутия холивудски филм „Свалянето на Черния ястреб“. След 11 септември обаче приемливият брой на жертвите в Ирак е значително по-голям, просто защото американците все още вярват, че това по някакъв начин е свързано с „войната срещу терора“. Възможно е до този момент този брой да се е увеличил сто пъти, което прави минимум две хиляди загинали американски войници. Но със сигурност не е хиляда пъти повече. За една технологически напреднала държава няма нищо по-лесно от това да нападне една разклатена диктаторска страна от Третия свят, но продължителната й окупация със сигурност започва да струва все повече загинали войници, което пък води до доброволно политическо осакатяване на домашния фронт.
Не че това е лошо. Можем само да съжаляваме, че хората обикновено не се притесняват да изпратят своите мъже и жени в битка, докато чрез телевизионния екран не станат свидетели на онова, което действително им се случва, когато се озоват там. Можем също така да съжаляваме, че те въобще не се тревожат за онези чужденци, които техните синове и дъщери ще убият там. Но иначе нарастващото обществено отвращение спрямо загиналите повдига летвата на евентуалните чуждестранни военни интервенции до такава степен, че отявлено глупавата и цинична намеса е невъзможно да бъде защитена. Засега това явление се ограничава само до по-богатите страни, където националистическите рефлекси са донякъде притъпени, а медиите са много добре развити, но и останалите държави започват да се сблъскват все по-често с него. Всичко това идва да покаже, че макар и от време на време хората да подкрепят идеята за война — било то правилно или погрешно — като цяло считат реалността на самата война за възмутителна и отблъскваща. Много е вероятно да се намираме насред преобръщаща всички ценности културна промяна, въпреки че, като всяка културна промяна, засега тя е единствено частична, разпокъсана и непоследователна.
Разбираемата мания по ядрените оръжия в периода на Студената война скрива друга нова реалност, която навлиза сред военните редици — дори и чисто конвенционалната война, водена с класически оръжия, става доста проблематична, ако противниците са равностойни. Възможно е полевите разузнавателни системи и оръжията от типа „стреляй и забрави“ да са трансформирали по някакъв начин конвенционалната война — възможно е наистина да има „революция във военното дело“, — но ако великите сили отново се изправят една срещу друга, много по-вероятният изход е тоталният застой, отколкото бързата и решителна победа.
Не само в Европа армиите така и не стигат до изпробване на оръжията си една срещу друга. Ние страдаме от точно такъв недостиг на доказателства какво би се случило, ако напълно модернизираните военни сили влязат във военен сблъсък една с друга, от какъвто и европейските сили в навечерието на 1914 година. Последният път, в който модерни армии са водили сериозна конвенционална война, е войната от 1973 година между Израел и две от неговите арабски съседки — преди повече от три десетилетия, — а изводите, които биха могли да се направят от случилото се, са крайно ограничени от факта, че и египетската, и сирийската армия са били относително зле водени и обучени. По-скорошните конвенционални конфликти са били или между армии, използващи предимно оръжия от предишно поколение — като например ирано-иракската война от 1980–1988 година, или „колониални“ конфликти, като например фолкландската криза между Великобритания и Аржентина през 1982 година, която просто направи демонстрация на възможностите на конкретни оръжейни системи (в случая, носещи се по повърхността на вълните антикорабни ракети), или безнадеждно едностранчивите битки, като например двете войни на Съединените щати срещу Ирак. Никоя от тях не може да ни подскаже какво би се случило, ако две равностойни армии, обучени и въоръжени като армията на САЩ, се изправят една срещу друга. И все пак съществуват причини да вярваме, че изненадата им няма да бъде по-малка от тази, с която се сблъскват европейските велики сили през 1914 година.