Най-забележителната характеристика на въоръжените сили в епохата след Втората световна война е, че армиите отново станаха малки. Например, ако през последното десетилетие от Студената война в Европа беше избухнала война, командващият войските на НАТО за Централна Европа щеше да изкара на бойното поле приблизително един милион войници и две хиляди военни самолета. Неговият съветски противник щеше да има на разположение приблизително същия брой сили, плюс малко повече танкове и други бронирани бойни машини. Това са били най-мощните механизирани армии в целия свят — минимум половината от най-мощното конвенционално оръжие в света е била концентрирана в този иначе малък географски регион — при това войските и от двете страни биха получили масирана военна поддръжка още през първите седмици на евентуалната война. Повечето плановици приемат, че процентът на загубите би бил толкова висок, че нито една от двете противникови войски не би надвишила първоначалния си брой в който и да е момент от бойните действия. И макар че милионните армии не са нещо, на което някой би посмял да се присмее, тези войски в никакъв случай не могат да се сравнят с армиите, които великите сили разгръщат от двете страни на фронта по време на която и да е от двете световни войни на XX век.
Това драстично свиване на обема на конвенционалните военни сили е световно явление, а основната причина за него е проста — пари. Конвенционалните оръжия станаха толкова скъпи, че повечето държави не могат да оправдаят с нищо многочисленото им производство в мирно време, като същевременно не виждат никакъв смисъл да плащат на допълнителен брой войници, които не могат да си позволят да снабдят дори и с класически оръжия. Иначе, ако се окажат въвлечени в голяма война срещу друга велика сила, те не биха имали нищо против да похарчат и повече пари, но съвременните оръжейни системи са толкова сложни, а производителният им темп — толкова бавен, че дори и след началото на евентуална война никой не би разполагал с време да увеличи кой знае колко тази продукция. Даже точно обратното — и двете страни почти автоматично ще започнат да губят основните си оръжейни системи, като например танкове и авиация, при това със скорост, която никога не биха могли да се надяват да наваксат.
Някога можехме да изпратим стотици самолети в бой, а те не жънеха особени успехи в битка — никой не успяваше да свали достатъчно много хора. Докато сега процентът на смъртност е много, много висок, следователно войната няма да продължи много дълго… Ще се наложи да се биеш с онова, с което разполагаш в момента, а и войната ще се развие с такава скорост, че ще стане много трудно да използваш производствения си капацитет, за да замениш изгубените в бой самолети, защото времето за производството на един такъв самолет може би е повече, отколко би продължила самата война. Трудна ситуация, особено като се има предвид, че всеки ще се нуждае от самолет, който да може да изпълнява множество роли, и при това ще му трябват доста, защото именно с тях ще бъде принуден да се бие — а те са ужасно скъпи.
Джак Крингс, началник „Въздушни операции“, звено „Макдонъл-Дъглас“, 1982 г.
Особено подходящ пример за онагледяване е самолетът F-15 „Игъл“. Производството му започва през 1972 година, а през 2004 година все още не е завършило, а общият брой на тези самолети, произведени за ВВС на САЩ, възлиза на не повече от 1065. За построяването на всеки самолет F-15 са необходими осемнадесет месеца, а цената му е 42,5 милиона долара. Тази цена е преди всичко отражение на десетките хиляди човекочаса висококвалифициран труд, които са влезли в производството му. Дори и днес самолетът си остава изключително впечатляваща и смъртоносна машина — но същевременно и много рядко срещана.233
233
From the Global Security website: http://www.globalsecurily.org/military/systems/aircraft/index.html