Сър Джон Кийгън, военен историк
Онова, което беше вярно в края на Студената война, вероятно важи с още по-голяма сила днес. Нито една държава, дори и най-богатата, не може да си позволи да оборудва масова армия в стар стил, включваща повечето млади мъже от цялото население, въоръжени с модерни оръжия. За известно време само Израел успя да се доближи до тази представа, но тогава страната харчеше 30% от своя брутен вътрешен продукт за отбрана, получаваше огромни военни субсидии от САЩ и накрая банкрутира. Нито една от основните индустриални държави не се осмели да направи подобен опит, дори и в разгара на Студената война. В средата на 80-те НАТО и Варшавският договор взети заедно, с общо население почти един милиард, разполагаха с толкова конвенционални оръжия, колкото да оборудват не повече от десет милиона войници — по-малко от 1% от цялото си население. А днес същите тези държави разполагат с по-малко от пет милиона редовни военнослужещи.
Положителното във всичко това е, че нито една от основните индустриални сили днес не очаква да се изправи в сериозна конвенционална война срещу друга, следователно проблеми, като например изграждане на адекватен „военен арсенал“ от ключово военно оборудване за изключително голям брой потребители могат да бъдат спокойно игнорирани. Великите сили продължават да поддържат войски за ядрено възпиране, но дори и най-голямата сред тях — Съединените щати, разполага с точно толкова сухопътни войски, колкото да води кратки войни срещу относително малки и слаби страни — нещо, което историкът Емануел Тод нарича „театрален микро-милитаризъм“. И въпреки че тези сили са напълно достатъчни, за да извоюват бърза и лесна военна победа срещу противници, като например Ирак, способността им да превърнат военния успех в дълготраен политически е далеч по-малко впечатляваща. Точно както ядрените оръжия по принцип нямат никакво отношение към преследването на традиционни военни цели, като например „победата“, така и и конвенционалните военни сили се характеризират в наши дни с ерозия на политическата полезност.
Десета глава
ПАРТИЗАНИ И ТЕРОРИСТИ
Почти всички предимства са на страната на партизанина, в смисъл, че той не е ограничен от никакви правила, не е обвързан с никакви транспортни средства, не е обременен от никакви устави и наръчници, докато войникът е ограничен от много неща, не на последно място от неговите очаквания за пълноценна храна на всеки няколко часа. В крайна сметка обикновено печели войникът, но на много висока цена.
Най-съществената характеристика на партизанина е възможността му да побегне, когато си поиска.
Карл фон Клаузевиц не е писал особено много по темата за партизанската война, макар че със сигурност я е познавал, а и най-прочутото му определение важи с пълна сила и за нея: „Войната (в това число и партизанската) е не само политически акт, но и реален политически инструмент, продължение на политическата търговия, постигане на същото, но с други средства“. Партизанската война също има политически цели, както и стратегия за тяхното постигане. Основната й отлика от останалите видове война е в това, че тя обикновено не се води от държавата, и в смисъл на действащите законови разпоредби на територията, където се води, не може да се нарече законова. Паралелно с това обаче партизаните почти винаги се стремят в крайна сметка да се превърнат в законно правителство на своята страна, а ако успеят, то тогава везните автоматично натежават в другата посока. Най-ранните партизански борби, водили се срещу чуждестранните окупатори, ефективно са успели да обезглавят някогашното държавно управление, като го лишат от армия, но в наши дни те са дело най-често на политически групировки или етнически малцинства, разбунтували се срещу собствените си национални правителства.
Воденето на партизанска война почти винаги включва и голяма част от явление, което в наши дни е познато като тероризъм, а законните държавни управления неизменно са се стараели да заклеймяват подобни движения като неморални — освен ако, разбира се, точно те не го спонсорират на нечия чужда територия, както става в повечето случаи. Тъй като самите големи държави досега не са демонстрирали кой знае каква неохота в използването на техниките на терора по време на война — спомнете си само доктрината за „стратегическо бомбардиране“ по време на Втората световна война или за „баланса на терора“, пулсиращ в сърцето на Студената война — тяхното становище по въпроса може спокойно да бъде пренебрегнато като самообслужващо лицемерие. Но във връзка с партизанските войни неизменно възникват наистина сериозни морални въпроси.
234
От реч при Блекдаун, 30 август 1932 г., цитирана — В: Justin Wintle, ed., The Dictionary of War Quotations, (London: Hodder and Stoughton, 1989).