Единственото изключение от правилото е фигурата на Мао Дзе Дун. След като Китайската комунистическа парти загубва своята градска база в Шанхай по време на кръвопролитията от 1927 година, той повежда оцелелите комунистически кадри в осемнадесетгодишна селска борба срещу националистическото правителство на Китай, а по-късно, и срещу японските окупатори. Оглавяваната от него борба буквално написва наръчника на модерната партизанска война. Крайно невероятно е през последните седемдесет и пет години на света да е имало партизански командир от каквато и да било националност или идеология, който да не е чел трудовете на Мао. От друга страна обаче, не са и много партизанските командири, които са успели да сторят онова, което е направил Мао — започнал е само с шепа селяни-партизани, а накрая завършва със свалянето и изместването на официалното правителство с местни корени. Колкото повече минава времето, толкова повече неговата победа изглежда като единствена по рода си.
Този факт не става известен непосредствено след 1949 година, защото сходни партизански техники се използват успешно срещу европейските колониални империи по време, когато те вече са загубили смелостта си и се намират в изключително отслабени икономически позиции. Точно както и в окупираните държави на Европа по време на войната, партизаните в азиатските и африканските колонии след войната не срещат никакви трудности в мобилизирането на техните наскоро осъзнали се в националистичен план съграждани в борбата срещу чуждите окупатори. Те все така продължават да страдат от почти никакви перспективи за извоюване на военна победа срещу добре оборудваните редовни войски на имперските сили, но иначе спокойно се превръщат в скъп и неизкореним досаден елемент на ежедневието. Различното в случая е, че докато немците в Югославия водят велика война, в която е заложено оцеляването на техния режим, и на този фон нямат нищо против да платят цената по непрестанната борба с югославските партизани, европейските сили не притежават подобни високи залози за запазване на контрола в техните доскорошни колонии.
Вие може и да убиете десетима от моите хора за всеки убит от мен ваш човек, но дори и при това съотношение в крайна слгетка ще спечеля аз, а вие ще загубите.
Хо Ши Мин, ок. 1948 г. (към французите)
Ако не спечели, конвенционалната армия губи. Ако не загуби, партизанинът печели.
Хенри Кисинджър238
Накрая всичко се свежда до извода, че ако партизаните съумеят да оскъпят максимално оставането на колониалните сили, и ако успеят да го правят до безкрайност, то тогава въобще не им трябва да се тревожат за извоюването на решаваща военна победа. Защото знаят, че в крайна сметка колониалните власти ще стигнат до заключението, че е време да намалят загубите си и ще се приберат вкъщи. Всичко това е реалност, ярко демонстрирана още от Ирландската война за независимост от 1919–1920 година, както и войната на Турското национално съпротивително движение срещу разделянето, наложено от силите на Антантата през 1919–1922 година (борбата, за която именно болшевиките измислят фразата „национална война за освобождение“). Моделът се повтаря многократно през двете десетилетия след 1945 година — в Индонезия, Кения, Алжир, Малая, Кипър, Виетнам, Южен Йемен и редица други места. В някои от случаите, като например Малая, имперските сили успяват да предадат властта на група местни хора, различни от партизаните (но за този развой на нещата допринася единствено необичайното расово разделение в Малая). В повечето от останалите случаи именно партизанските водачи изземват властта: Сукарно в Индонезия, Йомо Кенията в Кения, фронтът за национално освобождения в Алжир, и така нататък. Й когато накрая европейските имперски сили осъзнават собствената си фатална уязвимост спрямо тази технология на действие, процесът на деколонизация в останалите им колонии се извършва по нормален начин, без необходимостта от партизанска война.
На времето обаче неудържимото разпространение на селски партизански войни причинява очевидно големи тревоги и отчаяние сред основните западни сили — отчасти, разбира се, защото става въпрос за собствените им интереси. Идеологическият елемент също е налице, разбира се — повечето от партизанските движения след 1945 година следват някоя от версиите на същата онази марксистка идеология, проповядвана от главния международен враг на Запада — Съветският съюз. (И като типични марксисти, партизаните отдават успеха си по-скоро на своята идеология, отколкото на конкретната обстановка, в която действат — и не пропускат да обявят на висок глас това свое убеждение.) Тази ситуация подклажда увереността на Запада, че зад въпросните партизански войни стоят съветските политически амбиции и/или китайският експанзионизъм, а не просто недоволството на местните хора срещу чуждестранното господство. И напълно естествено се създават специални сили за потушаване на бунтовете — особено в Съединените щати, като накрая се стига до безогледното изпращане на американски войски във Виетнам. И всичко това — благодарение на тоталното неразбиране за същността на тази война.